автор: Iszaard

Безлик пълзеж по сипеите кални
в посоката отдолу към нагоре.
В онази теснота на вертикала,
където няма място даже вторият.

Където жестът, винаги излишен,
превръща се в поредната лавина,
утихваща в приземната си низост.
И се разтапя в лавата застинала.

И е самотно и чудовищно студено
по зъберите черни на умората.
Без смисъл са и мястото и времето.
С посока уж към бъдния простор...

Или пък клетка. Пак хоризонтална.
Защото всичко тясно е за силата,
излъчваща от себе си в безкрая си.
Възтясно е дори да се умира.