автор: tzvetcomarinov

Именитият писател се изправи бавно зад масата и наведе леко глава напред. Знакът, че всичко е казано вече за тая литературна вечер и ръкоплясканията може да започнат. Щяха сигурно, ако не беше нахалният глас, дето ненадейно
отнякъде се шмугна в промеждутъка за да поиска:
- Господин Данев, бихте ли ни показали още веднъж тетрадката, послужила ви като основа за сюжета на вашия роман.
Когато въпросът е неочакван и нелогичен за нагласите в залата, отговорът може да тръгне и от неочаквана страна. Тая откъм официалната маса се забави, но измежду публиката от някъде го изпревари друг. С амбиция очевидно да помогне. "Толкова ли е важно? - запита неясно кого устата. - Хайде да поднасяме букетите". Казаха го полугласно, затова и не се разбра, какво е чул главният виновник за тържествената церемония. Авторът мълчеше, но конфузната ситуация едрееше като да е помпана от мощен компресор.
До масата той, големият. Известният. Отсреща, почти в края на първата редица от столове се е изправил другият,недотам познат на присъстващите в залата. Журналистът държи силно напред протегната си десница в която има микрофон. Готов е да улови всякакви негови думи. Изправеният с камерата изглежда е операторът от същата редакция. Неясно кога, но с гаранция обективът е захванал лицето на тържествената вечер. С единственото намерение, да запечати изражението, когато тръгнат думите на отговора.
- Толкова ли е важно? - контрира писателят и не пропусна веднага да вложи известна доза надменност.
Тя се постара да поизглади с широка усмивка стърженето в гласа.
- Да - върна му я започналият да става досаден, представител на медиите.
Краткият изказ трябва да уцели по-точно и от премерен аргумент. Защото успя да насити въздуха в залата с неясноти, които спряха някъде по средата на пътеката дори напористата почитателка. Тръгнала първа да поднесе букетя с цветя и своите поздравления.
Аудиторията изглежда прихвана от тая обстановка. Обичайно съставена от поклонници на човека зад предната маса, тя се движеше и реагираше монотонно. Еднообразно. Сега интуитивно усети, че ще има нещо друго, което да не е по-малко интересно от случилото се до тук.
Не така се развиха нещата сред голямата култура от по-задните редици. При тях изглежда надделяха законите на шаблона. Вече не се интересуваха те от страничните неща. Защото разговаряха помежду си за свои работи, които едвам са успели да устискат в гърлата до свършване на официалното в мероприятието. Оставаше им още съвсем малко от него. Да приближат до масата за да изкажат онова, което са намислили и дълго репетирали. Те вече се придвижваха напред като охлюви, потънали повече в черупките си. Надделяха те над желанието на младия журналист да получи отговор. Издигна се то като преграда между него и ангажираният до крайност писател. Отпуснал предимството за комплименти и благодарности, че е написал толкова очаквания роман.
Причини достатъчно сериозни, да забрави лесно, че някой е настоявал да размаха отново незначителната тетрадка.
Младият журналист постоя още няколко минути така. От другата страна на преградата, докато осъзнае, че е безполезно да стои прав. И да чува едни и същи баналности. Стисна устни и обърна лице към оператора.
- Тръгваме си.
Другият не възрази и свали камерата от рамото. Имаше предостатъчно кадри в нейния търбух, да изтеглят, които поискат. На почти същото мнение беше и младият журналист. Вместо да работи до късно и най-старателно над бъдещия материал, хареса другото решение. Ще се позабавлява с клавиатурата на лаптопа сутринта. Докато изпие кафето си, ще нахвърли и редове за флашката.
Така направи, но сякаш не му се получи съвсем.
Дежурният на броя беше служил в казармата и достигнал там чин ефрейтор, което според него бе важно доказателство за много работи. Изглежда и една от причините да се отнася към по-младата част от силния пол в колектива с пренебрежение, като да са втора ръка мъже.
Това ли е материала? - попита най-сериозно редакторът.
- Да - отговори без колебание и никаква капка притеснение младият журналист.
- Бъзикаш ли се? - ококори невярващо очи Проданов.
-Защо? - не скри своята изненада и другият.
Не можеше да си представи, как ще се шегува с едно бивше казармено величие, каквото е някогашния ефрейтор. Дори ако измъкне от някъде войнишките си пагони с тънка жълта лентичка, наскоро приетият на работа във вестника младок, щеше да се изненада по-малко. Отколкото на дочутото сега предположение.
- Слушай, новобранец - в гласът на дългогодишният служител нямаше и нотка от мелодията на шегобийството. - Я виж колко място съм заделил от страницата за теб.
Празното каре върху монитора също показа част от своя характер, че не обича глупави шеги.
-Отиде на представяне романа за толкова известен писател и само това ли ще пробуташ. Като не си успял да уловиш повече от събитието, поизпълни го с друго. Биографични подробности, мнения от други лица за творчеството му. Каквото искаш. Ако не ги знаеш тия работи, сядай веднага зад търсачката и пиши. Давам ти трийсетина минути. И без това искам да прегледам още веднъж останалите страници.
- Няма да стане - обиколи покрай бюрото тихото, но достатъчно категорично възражение.
- Младо, чуваш ли се? - бившият ефрейтор още не можеше да повярва на ушите си.
Млад войник, само на няколко дни служба е минал сякаш покрай него без да удари крак. Разликата между "новобранец" и "младо" все пак я имаше, затова не биваше никой да се втурва с линийка между тях да я измерва и проверява. Тишината продължаваше да е същата, очевидно на Емил Проданов не беше се счуло нищо.
- Какво искаш сега? Да седна заради теб и да разводнявам други материали, защото не ти се сяда зад компютъра. Не те изнудвам, но разбираш.
- Разбирам, той не заслужава и това каре. - изтърси опърничавият журналист.
Ефрейторът като човек на дисциплината, изпълни точно думите си. Побутна тук-там от материалите, но младият журналист се отзова в кабинета на главния редактор.
- Какво става, колега? - попита шефът. - Заявихте, че изпитвате предпочитания към културната хроника.
- Да, така е.
- А защо вчера нещо не се е получило. Надявам се да не е резултат от взаимоотношенията ви с Проданов.
- Никак - веднага заяви младият член на колектива. - Дори съм благодарен за съветите, които получавам от него.
- Тогава какво? - личеше, началството е обръгнало на подобни уводи в разговорите.
- Усетих нещо смущаващо - обясни младият журналист, но почувства как думите му твърде много заприличаха на оправдание за недоучено, каквото се случваше на изпит през някоя сесия в университета.
- И какво толкова смущаващо има в представянето на една книга? - разсъждаваше повече на глас шефът на редакцията.
От думите му, трудно можеше да се отделят окраските, които да подскажат. Ядосан ли е или формално води тоя разговор човекът зад бюрото. Продължи все така неразпознаваемо.
- Писателят е предостатъчно известен и популярен. Има издадени немалко книги. Вярно, суетен е и недолюбва критиката, но това вече са от дребните грапавини. Дето не влияят чак толкова сериозно върху неговото творчество.
Общите приказки не подведоха другият в залата. Търпеливо чакаше по-конкретен въпрос и го получи.
- И така, какво толкова смути перото на колегата ни?
Вече не можеше да се подмине. Използването на "и"-то, носеше повече предразполагане и съпричастност, отколкото помощ за отговора.
- Покрай сюжета на романа има неясноти.
Е, това отсреща беше си повече от очебийно. Върху изражението на главният редактор си дадоха среща любопитството и снизхождението.
- Няколко пъти поисках от писателя да покаже отново тетрадката, послужила му като основа за сюжет на романа и той упорито отказа.
- Вероятно е преценил за неуместно към тържествената обстановка.
- Напротив. Останах с впечатлението, че опита да се скрие зад нея.
Ако шефът беше присъствал на вчерашния разговор, непременно щеше да види приликата с днешния.
- И какво ще правим от тук нататък? - попита себе си повече главният редактор. - Не бива заради незначителна подробност, да се втурваме и към сензациите.
Това "не бива" бе лесно разгадаемо. Съвсем като "няма да допусна" прозвуча. Имаше право на подобно решение редакционното началство. Напоследък младите за да се впишат по-ярко в гилдията, започнаха да използват и непочтени хватки. Мятаха "бомби" в ефира и по масите за разпространение на печата, а след това, негативите обираха началствата и собствениците на медии. В никакъв случай нямаше да позволи подобна история в своя вестник.
- Извинявай, колега - рече след кратка пауза главният редактор. - Имам важна работа и мисля, вчерашното да остане като самотно недоразумение.
- Ще бъде такова, шефе - увери го с успокоителна усмивка младият журналист.
Кой знае защо, опитният ръководител не й повярва чак толкова.

Цветко Маринов