автор: Shrike

Прасето също има право да харесва ябълки, по дяволите, какво като е свиня!
Или ябълки, къде златни, къде пълни с неродени моми, се падат само на героите? Е, добре, питам аз, ние, не-принцесите, какво?
Като нямаме майка-ламя, да гнием по дърветата или да се надяваме на луд късмет да ударим някой учен по главата? Не, че е лошо, но тези специалните се раждат един път на хилядолетие. А аз сега съм се закръглила, зачервила съм бузи и се полюшвам с притаена сладост, ейййй там на оня хълм. Уфффф... кой ахмак ще тръгне да се катери по този баир, то е от ясно по-ясно, нужно е нетрадиционно мислене, както се казва, новаторски подход към проблема.

От известно време все се унасям от мириса на теменугите растящи до близкото поточе. Присънва ми се, че венчелистчетата им се превръщат в криле и ги отнасят към колана на Орион, където заблестява нова плеяда горещи сини гиганти. И колкото повече мисля, толкова повече се убеждавам, че са нужни единствено вяра и търпение. Защо не и листенцата на моето клонче да не станат криле?! Ако литна над хълма и реката кой знае какви юнаци ще срещна и после - право в скута на най-харния. Тази нощ оставам будна и дълго разговарям с нафуканите сестри от Косите на Вероника, после с мъдрия и праволинеен Антарес. Питам, питам, а те все различни отговори дават и нито един разбираем. Но едно е сигурно, онези теменуги от потока наистина са станали звезди и сега надменно присвяткват от колана на Орион без да ми обръщат ни най-малко внимание. А на мен вече само тия криле са ми в ума. Като си помисля само какво ще е усещането от бръснещия полет надолу по хълма и вътрешностите ми се размекват. Не още! Нужно е да съм сипкава. Та така, вече четири дена усилена подготовка. Откъм вяра еша ми няма, търпението малко ми идва тъничко... Ще се справя!

Тази сутрин усетих тъжен повей откъм Балкана, есента пее. Време е. Може пък вече да опитам, тъкмо добре дошъл ми е ветрецът, ще ме подеме и ехееееее! Пък и да не го намеря този юнак, полет е това, ей, полет! Затварям очи, цялата ми същност се смалява до миниатюрна Вселена. В центъра, запечатан като на фотография, е споменът за самотния жерав, изпънал грациозна шия към небето. Душата ми трепти ведно с нежните и силни нозе, танцуващи на сантиметър над безкрайната прерия и дъхът ми се слива с мошния размах на крилете му. Превръщам се цялата в едно необяснимо предчувствие за радост, за пълнота и политам. За първи път.

Туп-туп-туп. Топлата земя ме прегръща. Мирис на майка.

Вече няколко дена откак забелязах първите признаци на загниването. Едно такова неумолимо усещане в сърцевината ми, което, макар и неизживяно досега, няма как да се сбърка. Посрещам с благодарност грухтящата зурла. По-добре свиня, отколкото пустотата на очакването. Не разбирам защо прасетата да не могат да харесват ябълки, какво като са свине...