Имало едно време един стар, добър и самотен
дърводелец, който изработвал чудни играчки. Винаги
преди Коледа той правел по една красива дървена
въртележка. Не много голяма, не много малка
точно толкова, колкото да се побере в човешка ръка. На
дървена поставка била закрепена ос, а отгоре стоял
покривът, разперен като ветрило. От него висели
звънчета и звездички. На долната площадка имало
дървени кончета с позлатени гриви и сребърни опашки,
а до всяко едно от тях била закрепена свещичка.
Когато свещичките се запалели, нагорещеният
въздух се издигал нагоре и покривът се завъртявал.
Тогава звънчетата и звездичките запявали прекрасна
песен. Всяка Коледа той си избирал по едно дете, на
което да я подари. Тази година се спрял на малката
Натали, сирачето от дома срещу неговата къща.
Дърводелецът познавал Натали. Тя била забележително
дете. Всеки ден ходела в работилницата и с поглед,
пълен с възхита, попивала работата на майстора.
И когато от неговите ръце излизала поредната
играчка, Натали радостно пляскала с ръце и винаги
прегръщала дърводелеца. Той много често си мислел да
вземе детето и да се грижи за него, но за съжаление
бил доста възрастен. А и какво може да научи малко
момиченце от един старец. То имало нужда от майка
и баща, които да му подарят целия свят. Когато
правел въртележката, той си мислел за Натали и си
нарекъл наум: „Нека всяко завъртане да й носи радост!
Пък кой знае? Каквото Бог е приготвил!“
Забравих да ви кажа, че горе на хълма, където
цъфтят сините теменужки, имало невероятен замък,
целият обвит в сребърни лалета – цветята на мъката.
Живеели там Граф и Графиня, които загубили
своето дете отдавна. Те много се обичали навремето,
но тази загуба ги потопила в отчаяние и мълчание.
Така изглеждал дворецът – приказно тъжен.
Един ден Графинята отворила двореца да вдиша от
сините теменужки, когато чула далечна песен. Сякаш
стотици звънчета носели из въздуха зимната песен.
Тя отворила вратите и тръгнала по песента, като
по невидима нишка. И стигнала до дърводелската
работилница. Отдавна този град и се струвал чужд.
Но сега... сега... Тя стояла и слушала... Застанала пред
дома за сираци и почукала. Отвътре отворили и се
смаяли, защото преди Графинята много често идвала
с купища подаръци и храна, докато не изгубила пътя.
Тя влязла в къщата и водена от песента, стигнала
до огряна от зимната светлина стая, където
малката Натали си играела с въртележката и сякаш
чуден хор от ангели й пригласял. Графинята не била
виждала такова прекрасно дете. Тя седнала на земята,
прегърнала я и двете останали така, заслушани в
прекрасната мелодия. Така ги заварил дърводелецът,
който носел цял кашон играчки за децата от дома.
Той тихичко дръпнал пердетата и сякаш знаел какво
ще види там. Пак тихичко се усмихнал, а сърцето му
силно се разтуптяло.
„Свърших си работата – помислил си той. – Целият ми труд не отиде напразно.“
Една малка искра припламнала – искрата на чудото.
И те заживели щастливо? Да! Но не заради
вълшебната въртележка, а заради вълшебните си
сърца, защото само вълшебното сърце може да види
пеещата въртележка и ангелите, иначе невидими за
човешките очи.