автор: florans

Жрецът имаше нужда да остане сам в светилището на Сабазий. Сам с прорицанието, с очертанията на бъдното. Имаше потребност да осмисли всичко още веднъж.
Кръстопътят бе условен. Единият път личеше едва очертан като с контури – свят, който се крепи на тъничка нишка от вероятности, неподплатена с реални съдбини. Някой бе пропуснал да проектира с делата и прозренията си славата на Голяма Тракия. Орфей виждаше, че това се бе превърнало в пречупено и безплодно клонче, което бавно щеше да съхне… Други бяха направили избора векове преди него. Съдбата е била благосклонна, бе отредила величие, но жреците и вождовете или не бяха разгадали символите, или не бяха успели да се преборят с човешката си алчност за власт. Времето не бе изтрило от спиралата тази възможност, останала нереализирана. Да се пребори с времето и съдбата Орфей не можеше.
Жрец седеше съкрушен, облян от лунната светлина. Сенките хвърляха тревожни очертания. Самотни откъслечни звуци пронизваха тишината. Проблясваха далечни светкавици. Половината небе бе превзето от облаци, а другата половина бе ясна, звездна и спокойна.
„Жертвата – проблесна в ума на оракула – изправени сме пред жертвата.”
Той сам проповядваше, че нищо не изчезва, че всичко подлежи на трансформация, която влива нови енергии, жизнени сокове, дава нова посока на движението. Тракия бе избрала мисията да даде многото и да се оттегли в мита. Тя щеше да остане в гените, да оцелее в паметта, да бъде преоткривана, разгадавана и възпявана хилядолетия след поражението. Защо тази дивна земя трябваше да погребе златото си под земята; да изостави светилищата си; целия този свят, населен с нимфи, музи, воини и да се оттегли в отвъдното?! Царете, военачалниците, жреците не бяха пожелали да пожертват властта си, но щяха да пожертват Тракия. Вървяха по най-трудния път – да бъдат заличени в това измерение с цялото си величие и мъдрост, с песните, музиката, тайното познание и да се преселят от небитието направо в бъдното. Раздвоеният жрец и воин в него се бунтуваха един срещу друг, виждайки как въглените прегарят, как вятърът отнася мечтите, как всичко изтича като бърза планинска вода.
Оракулът стоеше под лунните сенки, обезсилен като обикновен смъртен човек, на когото съдбата идва и отнема всичко, но му дава утеха – Тракия ще премине през ада, през измеренията на долната земя, за да се възроди песен по песен, стих по стих, могила по могила... Ще лежи в паметта хилядолетия, за да пребъде…
Тогава жрецът видя в картини как родната му земя бе положена цяла на жертвения камък. От голямото светилище потекоха реки от кръвта и виното й, златото се разтопи и изтече под земята, вятърът отнесе песента ведно с мелодиите на лирата…
Настана тревожна нощ. Разместиха се пластовете на времето и пространството и се сляха в едно далечно и непознато измерение…
Орфей извади лирата си и засвири тъжна мелодия, запя горестна песен. Всичко може да се пожертва, но паметта трябва да оцелее.
Народите идват и си отиват. Но потокът на бъдещето събира в едно миналото, настоящето и проекцията, като ги пренася до безопасния и вечен бряг на Сътворението, което дори съдбата бе безсилна да заличи. Бог бди над творението си и оставя съдбата да го моделира, да го прехвърля в потоците на времето, но винаги го връща в извора на великото Начало.
Тракия принадлежеше на вечността, но трябваше да премине през жертвата…