автор: dorian_01

"Потапяш се в оскъдните облаци светлина,
озаряващи тъмния безкрай на Космоса,
и очакваш спасението.
Кога ще се появи то?
Може би след миг.
А може след безброй хилядолетия.
Ти трябва да чакаш,
да се надяваш
и да вярваш,
че ще излезеш чист и цял от бунището на времето."

Незнайният поет

Руините на старата антрацитната мина тъмнееха грозно под масивната гора срещу вилна зона "Тросово". Многобройни страшни легенди за духове на заровени в земята миньори се разказват тихомълком от хората, живущи в съседните села Томпсън и Реброво или идващи в околните вили. Видения на ходещи призраци с ужасяващи изражения, съчетани със стряскащи нощни кошмари, обричат на неспокоен живот нещастните обитатели.
Основната версия в архивите на полицията, а и в пресата е, че входът на мината е пропаднал изведнъж и всички работещи се оказали затрупани в мрачната ù глъбина. След няколкодневни операции, служителите на гражданската отбрана най-сетне успели да махнат камъните и да извадят, за съжаление, мъртвите тела.
Но според околните жители тези писания коренно се различават от истината!
Когато преди няколко дена за пръв път съзрях мрачните останки на някогашния голям рудник, аз изпитах внезапно безпокойство. Гледката не ми вдъхваше доверие, сякаш снопове лоша енергия извираха от там и се насочваха яростно към мен. Тогава, подет от неочакван страх, се обърнах и със силен бяг напуснах зловещото място.
Но не и тази вечер. Сега, гледащ към тъмните контури на мината в отсрещния хълм, разбрах, че вече имам нужната нагласа и подготовка да преодолея страховете си.
Поех дъх и се запътих в онази посока.

Беше нощ.
Под ярките лъчи на пълната луна пътечката се стесняваше, а след последните вили коловозите ù почти се изгубиха в прегръдката на порасналите наоколо треви. Дърветата растяха по-нагъсто и по-нагъсто и редом с храстите покрай тях бяха сътворили почти непроходима плетеница. Неравен и стръмен ставаше теренът, набраздената от порои пътечка ту се снижаваше, ту се изкачваше по склона на планината, а аз все по-трудно си проправях път през усоите, тъй като клонаците непрекъснато шареха по мен и образуваха противни сърбящи драскотини върху кожата ми. Безпокойството вече прерастваше в напрежение, сърцето ми туптеше усилено в гърдите, в мозъка като на парад навлизаха безумни и страшни теории.
Но знаех, че трябва да се добера до мястото. Търсенето на приключения и изследването на нестандартни местности в тъмните часове от денонощието, твърде често вземаха превес над здравия ми разум. Те бяха част от мен, неизмерим спътник в моето битие. И макар да съзнавах, че понякога животът и разсъдъкът бяха в опасност, аз продължавах да търся и пак да търся - защото самото очакване да се случи нещо ненормално и неестествено, което коренно би променило представите ми за живота, ме тласкаше напред.
Руините вече се открояваха с абсолютна чернота и аз виждах мрачното им величие - бетонни подпори на някогашни постройки стърчаха грубо сред неравни останки от зидария, а множество тухли, циментови остатъци и земна маса бяха затрупали мястото, където трябваше да започва тунела. Въздъхнах звучно и решително тръгнах по изоставения път.

Казват, че нощта предизвиквала мрачните сили към коварни действия. Духове, таласъми, върколаци, вампири и самодиви бродели в дивни местности, където човешки крак рядко стъпва. Казват също, че по тъмно страхът се засилва, а човекът става уязвим за тези сили и податлив на техните покварени влияния.
Сводестият вход изглеждаше внушителен, на височина и на дължина достигаше до три метра. Тухлите и бетонните отломки се издигаха почти до тавана, но въпреки това аз съзрях малък тъмен улей, намиращ се горе вдясно. Покатерих се по камънаците и пълзейки се промъкнах вътре. Мракът бе убийствен, а температурата като че ли бе с няколко градуса по-ниска.
От задния джоб извадих малкото фенерче и осветих наоколо - намирах се пред голямо помещение, в което потъмнелите от мръсотия неравни стени се сближаваха в далечните си краища и се сливаха в малък коридор, водещ сякаш към нищото. Тръгнах по бетонния под, покрит със сажди и прах, и след няколко крачки се озовах до коридора. Той се спускаше надолу, към вътрешността на земята, а краят не се виждаше. Както се взирах в тъмнината, отдолу проехтя канонада от звуци!!

Сепнах се и тялото ми се скова. Под натиска на тежкия и мръсен въздух страхът лесно си проправяше пъртина в съзнанието ми и заплашваше да ме обгърне целия. Звуците бяха силни и глухи, сякаш някой долу удряше с чук по здрав скален блок. Може би други смелчаци като мен бяха слезли, или пък някой предприемач опитваше да добие антрацитни въглища, помислих си аз. Но подсъзнанието ми подсказваше, че тези тайнствени звуци имат много по-нелогичен характер.
Преборих вцепенението и тръгнах по наклона. Многобройните играещи прашинки, оцветените в различни нюанси на сивото стени и тъмният, навлажнен от подпочвени води каменен под излъчваха нездраво настроение. Ударите вече се бяха разредили, но измежду тях сега улавях хорски викове. Да, колкото и да е странно, това бяха хорски викове, идващи не отвън, а отвътре.
Коридорът ставаше все по-тесен и от време на време правеше леки завои наляво или надясно. Почукванията на обувките вече бяха по-глухи, а парите от издишванията ми, които светлината на фенерчето успяваше да долови, изглеждаха все по-гъсти и плътни.
Колкото повече влизах навътре, толкова гласовете и тропанията се чуваха по-отчетливо. Все още не различавах думи, понеже речите звучаха заваляно, но тук-там се извисяваха пъшкания, охкания, ръмжене. Ако долу имаше хора, то те със сигурност вършеха някаква тежка работа, звуците наподобяваха на стонове, издавани от уморени работници. Все пак, възможно ли беше в тази затрупана и изоставена мина да се извършва нелегална дейност през нощта? Или всичките слухове за духовете на загиналите миньори бяха верни!
Стъпките ми ставаха все по-боязливи, голямото напрежение обгръщаше тялото ми със студена пелена. Ентусиазмът вече си бе отишъл, аз крачех напред единствено заради онези нотки на слабост и мъчителна наслада, които изпитва човек, намиращ се в състояние на силен страх. Защото, като търсач на приключения и откривател, аз всячески копнеех за него, сякаш бях в оковите на силната сексуална възбуда, макар и чувството да беше доста по-различно - като желанието и разума - едната част от съзнанието ти казва "давай", а другата "недей".
Коридорът стана по-широк и след малко пред светлината на фенерчето се показа огромна зала. Тя бе огласяна от множество тропоти и нечленоразделни гласове, но хора не се виждаха никъде. Вече изпитвах и ужас - тази картина на почернели стени и под, прашен въздух, заедно със странните шумове не бе нормална за моите възприятия. Чувствах че тези звуци са призрачни - имаше нещо неестествено в тембъра им и в самата им методика и полифония, като че ли идваха от друго измерение или от друго пространство-време - и тези мои усещания не бяха продиктувани от обстоятелството, че не съзрявах други хора, а от самата атмосфера тук, излъчваща силна отрицателна енергия.
Не виждах човешки черепи и това потвърждаваше някои от слуховете, че миньорите все пак са изнесени и погребани, макар и дни след злополуката. Но според други теории, случилото се тук е забулено в някаква мистерия, която призраците се опитват да разкрият и пресъздадат, въпреки че никой досега не се е осмелил да я разгадае. А малцината, решили се да изследват тази здрачна пещера, се втурват в панически бяг при първия контакт с нетленното.
Обаче аз бях смел човек и за нищо на света не бих се отказал от целта си.
Тръгнах бавно към средата на помещението. Въздухът бе много застоял и прашен, започнах да се задъхвам. Но това, казах си, е малка беда, която в никакъв случай не би ме спряла.
Гласовете се въртяха около мен, грачеха, крещяха, виеха, а останалите звуци - някои, от които бяха глухи, а други метални - приличаха на удари по скалните стени, изсипвания на камъни в железни колички и бутане на тези тежки возила по тесния коридор.

Изведнъж видях миньорите! Може би чрез обърканото ми въображение, визуализирало разпокъсаните импулси на мозъка ми в някакъв образ, а възможно е и картината от миналото да се бе пренесла по странни физически закони в настоящето - но те наистина се движеха около мен, разбиваха скалите, натоварваха ги в металните колички, с мъка ги избутваха нагоре - и сякаш не ме забелязваха или аз гледах тяхната дейност посредством някакъв екран, показващ ми картина на предишен свят, на отдавна загинали хора.
Те изглеждаха грозни, мръсни, небръснати, по главите им се стичаха струйки пот. Погледите им бяха дивашки, отчаяни, сякаш не се бяха хранили с дни. Чакаха парите си, може би най-сетне бе настъпил денят на възнагражденията и работниците очакваха момента с нескрита жажда и трепет.

Откъм коридора се показва фигура - висок мъж, облечен в костюм, около който сияе някакъв мъглив призрачен ореол. Всъщност всички тук са обвити в мъгла, понеже са призраци, хора от миналото, души на неживи същества. Мъжът с костюма ги привиква с ръце и поема по тесния коридор. Те зарязват работата за да го последват. В очите им има блясък - блясъкът на надеждата. Тръгват един подир друг към изхода ...
В този момент се чува мощен взрив! Няколко големи камъка се търкалят...
Те тичат надолу, за да се спасят от камъните, но изходът е затрупан. Всички са в паника, бързат, шетат... отново поемат вкупом към изхода, осветяват тесния коридор с фенерите на каските си, но пътя им препречват множеството затрупани камъни.
Осъзнават, че са в капан, започват да крещят диво, безумно! Собственикът на мината вече е прибрал печалбата и просто е решил да се отърве от ненужното си бреме - от тези, които му бяха заработили тази печалба. Без да го интересува, че те ще загинат в адски мъки на това мръсно място, без да го интересува, че много техни близки ще скърбят. Клетниците вече бият свирепо по тежките камъни, опитват безуспешно да ги подместят, ръцете им са целите в кръв. Те ще умрат от глад и задушаване, сред тъмните, прашни и влажни стени...

Сякаш бях забравил къде се намирам, защото когато се свестих от този унес, разбрах, че стоя като препариран в средата на помещението. Не се чуваха никакви звуци, наоколо бе притихнало и смълчано като в гробище, само тъпите еднородни почуквания на далечен капчук нарушаваха идилията.
Страхът ме връхлетя ударно!
Хукнах с бързи крачки по тесния коридор към изхода. Внезапен звук се извиси зад мен и пред очите ми се появиха зловещи лица – лицата на мъртвите миньори, но изкривени в уродлива демоничност. Усетих удари в лицето, в гърдите, в рамената, видях и мъгливите им ръце, които ме притискаха и биеха - имах чувството, че не призраците, а някаква ужасяваща енергия възпроизвеждаше тези сили - енергията на неосъщественото дивашко отмъщение! Аз крещях - не усетих кога бях започнал, но по едно време осъзнах, че издавам панически писъци! Духовете ме бутаха към вътрешността, а аз отчаяно, със зъби и нокти, се борех за спасението си. Лица в дяволски вид кръжаха и се люшкаха около мен, кряскаха и ревяха, сякаш ми се подиграваха, в същото време демонична сила ме блъскаше към смъртта! Всичко бе толкова ужасно, че и досега не мога да намеря подходящи думи за да го опиша.


По едно време напрегнах цялото си тяло, отскочих рязко напред и се озовах на земята. Станах и поех към изхода. Зад мен гласовете ехтяха, някой ме удари в гърба... Вече пълзях по прашния под. Какафонията намаляваше постепенно, ударите престанаха. Но аз не спирах да се влача...

Проврях се по улея между камъните и излязох навън, където жълтата луна все още осветяваше ярко гористата местност. Задишах чист въздух и усетих как пулсът ми започна да се нормализира. Но ужасът не разхлаби захвата си, напротив - усилваше го все повече и повече докато правех анализ на отминалата вечер...

Аз видях тайната на затрупаните миньори и осъзнах, че призраците им никога не ще ме оставят на мира!
Жадувах да се сблъскам със свръхестественото и постигнах целта си. Повече нямам какво да напиша. Това е положението.