автор: Versus

Как се забравя?
Как се забравя любов?
Как се забравя болка?
Как се забравя щастие?
Как се забравя скръб?
Как се забравя приятелство?
Как се забравя предателство?
Как се забравя съмнение?
Как се забравя факт?
Как се забравя усмивка?
Как се забравя сълза?
Как се забравя радост?
Как се забравя тъга?
Как се забравя истина?
Как се забравя лъжа?
Как се забравя?
Аз ще ви кажа как.
Никак!
Не може да бъде забравено!
А понякога искаш.
Понякога трябва.
Но няма забравяне.
Осъдени сме да помним.
Това ни е наказанието.
За грешките.
За изборите.
За желанията.
За мотивите.
За всичко.
И ние помним.
Умираме и отново се раждаме в спомени.
В нашите спомени.
В нашето минало.
В нащият свят.
Обичах.
Бях обичана.
Страдах.
Причинявах страдание.
Плачех.
Разплаквах.
Смеех се.
Разсмивах.
Да правех го.
В един друг живот.
На хиляди години от тук.
В един друг свят.
В моя свят.
Но него вече го няма.
Останаха спомени.
Малки парченца живот, които искам да разхвърлям наоколо.
Но не мога.
Те са си мои.
И трябва да живея с тях.
Да ги приема.
Но не искам.
Те ми напомнят за нещо отдавна изгубено.
Напомнят ми време, което не мога да върна.
Напомнят ми недооценени мигове.
Пропуснати шансове.
Отричани желания.
Там в онзи свят аз все още имах сърце.
Имах душа.
Имах добро в себе си.
А сега нямам нищо.
Имам спомени.
Спомени, които безмилостно продължават да ми напомнят - "Ти нямаш нищо".
Това е моето наказание.
Искам да забравя.
И може би ще забравя.
Но тогава...
Тогава ще запомня, че съм забравила.
Спомените са нашето наказание.
Е, признах се за виновна.
Осъдете ме.
А после ме забравете.