автор: mihala

Самотен път-
безкраен и
далечен...

Едно дърво
сред орната
земя...

Стои на страж,
покрито
в златна есен...-
В очакване
на зимата добра...

А нейде там-
зад орните
стърнища,
в едно селце
очакват
своя гост...

Но ето,- че
луната
се закрива
и облаци обемат
тъмна нощ...

Светкавици
прорязват
небосклона...

Отеква гръм,
след него
екот втори-
счупен клон...
И момъкът...
Всред нивата заспива...
До свидното дърво
на своя роден дом...

Повява лек ветрец...
Ведрее небосвода...
Прозорче светва...
А нощта отвън
довява вопъл-
вятърът вилнее...
Тъгата трепва
в майчината гръд.

И тръгва в мрака
да посрещне
госта.

И тръпне
от невидимия хлад...-
Та той е нейния
порастнал гостенин.
Пристига днес
с единствения
влак...

Фенерът търси
дирята позната-
надежда плаха-
мъничка следа...
Поспира чак накрая
на нивята...

А сенките потъват
в пустошта...

Предчувствие
сърцето й раздира.

Сълзи напират
в майчини очи...

Къде си сине,чедо,
що не идваш?-
В устата почва
нещо да горчи.

Звезда прострелва
мигом небосклона...

Съзира тя
едничкото дърво...

Решава да почака
в тишината...
Да сподели за миг...-
...
Зловеща участ...
О, злокобна орис...
Това е той!!!...

Разкъсва се нощта.
И вик раздра земя,
небе,простора...

Но там остана
само тя...

Зора приижда...
Земна струя лъхва...

Едно дърво
край майчиния дом
и тя...стои самотна,
до стрелата,
в очакване
на своя свят подслон...

2012г.