Зад миговете на пропитото очакване
се настаниха недохранени въпроси.
Един след друг беззвучно заваляха
и тишината като спомен се износи.
След тях остана изтънялото търпение,
потънало в тревогата си мълчалива.
Зад всички бледи сенки от съмнения
една безпомощност стаена се е свила.
Нахранени с първичната си сляпа сила
са думите. Преситени мълчат доволно.
Надеждата е жаждата ни, чашата изпила,
разбрала късно, че водата е отровна.
Ще се прикрием зад мъгли неизвървяни,
през тях провала на телата не личи.
Невидими са още незарастналите рани,
ако не можеш да ги виждаш без очи.
Сега мълчиш. По устните едва чете се
последният пресъхнал шепот на тъгата.
Следата сън от светлината не понесе
и си отива тихо, като сянка непозната.