Колко много ми се иска
да съм малкото миньонче
сгушено в прегръдка тиха,
стопящо се бонбонче...
Да съм пак онуй момиче
в токчета, чорапи с ръбче
и така да ме обичаш
вечерта на лунно сърпче.
Чувствата ни тъй красиви,
дето двамата мечтахме
да запазим след години
някъде се запиляха.
Как в настъпващата вечер
болката си да потуля ?
Щом от мене си далече,
съм самотна жълта дюля.
Нея есенния вятър
още в клоните люлее...
И се сливам със тълпата.
Обичта ни.... Тя къде е ?