автор: Milvushina

- Боже мой! Валентина! Трябва да видиш това на всяка… – отново последва продължително пращене. - … такова нещо преди! Ела веднага! Внимавай да не се подхлъ…

Връзката внезапно прекъсна. Валентина поклати глава. Постоянно им се случваше докато бяха под земята, защото масивните скални блокове в гробницата пречеха на радио сигнала. Изгледователите се чуваха по-добре като се провикваха през галерията, но избягваха да го правят, за да не предизвикат срутване. Ето защо те слизаха в пещерата само по двойки и никога не се отдалечаваха на повече от сто метра един от друг.
Валентина знаеше къде точно ще намери Виктор. Той скицираше и заснемаше стените в съседната галерия. Тя се върна в началната точка и зави по другия коридор. Колегата й не се виждаше, но Валентина забеляза тънък сноп светлина в дъното. Тя се приближи и откри отместен камък, който разкриваше пукнатина в скалата зад ъгъла. Беше широка колкото да пропусне слаб човек.
- Виктор? - Тя го извика няколко пъти по радиостанцията, но не получи отговор. Сигналът отново се губеше. - Виктор? Виктор! – повтори тя по-високо.
Гласът на Валентина отекна в галерията. Тя надникна през процепа и й се стори, че вижда светлината на фенерчето му. Жената включи ръчната си камера и се промуши през пукнатината. Намери се в просторна зала издялана в камъка. Чуваше се само звук от бавно капеща вода. Стената и пода в дъното бяха покрити с блестящо снежнобяло вещество като скреж. Колегата й се беше облегнал на една издатина. Лицето му се озаряваше от щастлива усмивка. Устните му леко се движеха, сякаш тананикаше любима песен. Погледът му беше зареян в нищото. Ръцете и краката му бяха покрити с белия скреж.
- Виктор? Виктор…
Той не реагира. Гледаше право към Валентина, не я виждаше. Ужасена, тя го разтърси, но не успя да го извади от транса му. Валентина разбра, че трябва веднага да се измъкне оттам и да потърси помощ. Забеляза, че обувките й са се покрили с блестящия скреж. Тя вдигна камерата си към лицето на Виктор, който все още се усмихваше широко, и тръгна обратно към пукнатината. Не бе изминала и две крачки, когато се похлъзна. Последното, което си помисли преди да удари земята бе, че Виктор се беше опитал да я предупреди.
***
Валентина се събуди на непознато място. Завесата около леглото и миризмата й подсказаха, че се намира в болница. Цялото й тяло бе сковано.
- Охххх – промълви тя. Устата й беше така суха, сякаш бе закусвала пясък.
- Валентина! – каза някакъв мъж в бяло. – Валентина, чуваш ли ме?
- Да…
Той светна с фенерче в очите й и я чукна с чукче на няколко места по тялото й.
- Рефлексите ти още са забавени, но се радвам, че си в съзнание. Намираш се в болница, Валентина. Веднага ще извикаме семейството ти.
Докторът излезе, а в стаята влетя деветгодишно момиченце, последвано от мъж.
- МАМОООООО!!
Детето седна на леглото и сложи русата си главичка до ръката на майка си. Валентина я погали по косата.
- Ани…
- Радвам се, че си будна, мила – каза съпругът й. – Беше в кома две седмици.
- Какво е станало? Защо съм в болница?
- Не си ли спомняш? Не се мърдай, кракът и ръката ти са счупени. Животът ти беше в опасност, но всичко ще се оправи. Ще те изпишат скоро и се прибираме у дома.
- Ще бъдем пак заедно, нали мамо? Няма да се връщаш там повече.
- Аз… - едва каза Валентина. – Много съм уморена.
Тя затвори очи.
***
Валентина усети пронизващ студ. Намираше се в подземната гробница. Цялото тяло я болеше, сякаш бе прегазена от товарен камион. Тя се опита да се размърда и с ужас установи, че десният й крак е счупен. Дясното й рамо не беше в по-добро състояние.
Валентина едва извърна глава и погледна назад. Виктор все така стоеше подпрян до стената, с празен поглед и блажена усмивка на лице. Скрежът вече покриваше дрехите и ръцете му. Валентина забеляза, че е полепнал и по нейните панталони. Трябваше на всяка цена да помощ. Валентина с мъка се протегна и й едва докосна ръба на радиостанцията. Тя изкрещя и с последни сили се хвръли напред. Изпита неописуем триумф щом успя да сграбчи радиостанцията. С вкочанени от студа пръсти Валентина натисна червения бутон в средата.
- Тук е Валентина. Чувате ли ме?
Последва само пращене. Тя опита отново и отново без резултат. Сълзите закапаха по белия скреж. Заровена под метри гранитни скали, до нея не стигаше никакъв сигнал. Ако искаше да се измъкне, трябваше да разчита само на собствените си сили.
Със здравата си ръка Валентина се хвана за една издатина в скалата и се изтегли напред. Тялото й вече беше извън кръга от скреж, но краката й все още бяха покрити с него. Тя опита да се изправи на колене, за да лази, но отново се подхлъзна, удари се и загуби съзнание.
***
- Тате! Мама се събуди – извика Ани.
Валентина се надигна в леглото. Съпругът й седна на леглото до нея.
- Ани, отиди да си поиграеш навън, миличка.
- Какво става? – попита Валентина. – Къде съм?
- Още си в болницата, мила.
- Как стигнах тук? Бях в гробницата!!
- Не, мила. Всичко вече е само лош. – Той пое ръката й между своите. – Паднала си в гробницата. Спасителният екип те е намерил в критично състояние с хипотермия. Транспортираха те обратно със самолет на военните. Ще останеш още малко в болницата, а после ще те изпишат.
- Нищо не разбираш! Върнах се там малко след като се намерих тук…
Той поклати глава.
- Ти халюцинираш. Трябва да знаеш нещо. Когато те намериха, дрехите ти бяха покрити с бяло вещество подобно на скреж. Взеха проби от него, но съставът му е неизвестен. Има кристална структура, но може да се движи. Лекарите работят по лекарство, което ще го изчисти от тялото ти.
- Не беше халюцинация! Болката, тъмнината, всичко беше съвсем истинско! Мога да правя разлика между реалност и измислица! Къде е, Ани? Искам да я видя! Къде е детето ми…
- Мила, не се опитвай да ставаш, кракът ти…
- АНИИИИИИИИИИИ! – изкрещя Валентина. Силна болка прониза крака й и тя се строполи на пода.
***
Когато отвори очи, Валентина видя, че отново лежи в подземната галерия в гробницата. Какво ставаше? Къде бяха мъжът и детето й? Халюцинираше ли? Болката в крака и главата й бяха съвсем реални. Със здравата си ръка тя опипа тила си, а пръстите й подгизнаха от кръв. Като нищо вече имаше и сътресение.
Трябваше да намери сили и да продължи напред. Тя се облегна на здравата си страна, сгърчи се и разви като змия. Премести се с половин крачка и се насили да потвори усилието. Зад себе си остави кървава диря. Не можеше да мисли за това, обаче. Скоро на повърхността щяха да забележат, че я няма и да изпратят екип. Трябваше някак да се добере до изхода. Щеше да вика колкото й глас държи и дори и след като го загуби, но трябваше да я намерят и измъкнат оттам.
Болката и студа я изтощаваха. Валентина се сви на кълбо да си почине и да си поеме дъх. Погледна назад и видя, че белият скреж вече е покрил и лицето на Виктор. Що за странно нещо беше той? В другата реалност мъжът й казваше, че причинява халюцинации. Може би затова виждаше семейството си, но то й изглеждаше точно толкова истинско, колкото твърдата скала, върху която лежеше.
Валентина изпъшка. От няколко месеца изследваха подземната гробница. Тя никога нямаше да бъде открита, ако в земята не се бе образувала пукнатина след силното земетресение в района. Все още не бяха намерили погребалната камера, но на скалните рисунки имаше изобразени мъртви хора, а надписите предупреждаваха натрапниците да стоят настрана. Валентина беше учен - археолог и не вярваше в проклятия, но в сърцето й се прокрадна страх.
Нямаше сили да продължи. Тя отпусна ранената си глава на камъка и затвори очи.
***
- Слушаш ли ме, мамо?
Ани стисна ръката й. Валентина се стресна и извика.
- Няма нищо, мамо. Пак халюцинираш. Още си болна, но ще те излекуват. Така каза татко.
Валентина седеше в инвалидна количка. Гипсираният й крак стърчеше като слонска бивна пред нея. Намираше се в градината на частната болница, където я бяха настанили. Розите бяха разцъфнали в цялата си бяла и алена прелест. Ани сложи един цвят в скута й.
- За теб, мамо! Да се оправиш по-бързо.
- Не бива да ги късаш – каза Валентина с усмивка, но целуна челото на дъщеря си.
- Хайде да се разходим. Аз ще те бутам!
Момичето застана зад дръжките и количката потегли. Валентина са учуди как е възможно деветгодишната й дъщеря да има силата да я бута. Разходиха се и спряха да починат на една пейка.
- Ще ми направиш ли плитка, мамо?
Ани седна на тревата, а Валентина започна да сплита косата на дъщеря си. Можеше да усети всеки лъч на слънцето по кожата си. Ръцете и бузите на детето й бяха топли, а косата й ухаеше на шампоан с папая. Беше се набола на трънче в розата и сега на върха на малкото й пръстче имаше червена точица кръв. Всичко беше съвсем реално.
Валентина завърши плитката и я завърза. Ани я прегърна.
- Обичам те, мамо.
***
Болката в крака на Валентина се усилваше. Студът само влошаваше положението й. До цепнатината оставаше не по-вече от метър, но как щеще да мине през нея? Жената успя да пропълзи и я огледа. С два здрави крака и без сътресение едва се бе промушила през нея, а сега щеше да бъде още по-трудно. С помощта на лявата си ръка се хвана за стената и с мъка се изтегли нагоре. При всеки опит да стъпи на десния си крак й причерняваше. Тя се хвърли с главата надолу през цепнатината. Вместо да премине през нея, Валентина заседна. Тя изпищя от болка. Не можеше да се помръдне.
Тя погледна зад себе си. От Виктор бе останало само бяло петно. Целите й крака, едната страна на торса и болната й ръка се бяха покрили с лепкавия скреж. А ако мъжът й й казваше истината? Ако вече я бяха спасили и сега само трябваше да намерят лекарство, с което да спрат халюцинациите й? Не, можеше да са халюцинации. Валентина беше опитвала шашиш преди много време – веднъж, грешка на младостта! – и знаеше усещането. В една халюцинация невъзможното ставаше естествено – човек можеше да лети без криле, стените се разтапяха, мебелите говореха. Реалността беше последователна – действията сега даваха логично отражение в бъдещето. Беше се похлъзнала, а кракът й бе счупен от падането. Всичко бе съвсем логично. От това по-реално нямаше как да стане.
Тя се насили да погледне малкото си пръстче. Нямаше и следа от убождането на розата.
Болката отново я прониза. Валентина се наведе напред и кръвта нахлу в главата й. Виковете й огласиха галерията.
***
- Честита годишнина, мила! – каза мъжът й и сложи букет в скута й.
- Но…
- Знам, знам. Объркана си. Не казвай нищо.
Валентина прегърна мъжа си.
- Обичам те – каза тя през сълзи. – Не искам да умирам сама в пещерата! Искам да прекарам целия си живот тук, с теб. С Ани.
- Халюцинациите…
- Те са толкова реални, колкото сте вие двамата…
Съпругът й я целуна.
- Това не го ли почувства? Не е ли истинско?
- Да, така изглежда….
- Не изглежда. Това е реалността. Остани с мен, Валентина. Обичам те.
***
Силите напускаха Валентина. Дори и да ги нямаше травмите, студът щеше да я довърши. Защо беше толкова студено? Тя се разплака. Защо не бяха взели по-сериозно надписите в гробницата, които ги предупреждаваха да не стъпват вътре? Навсякъде по стените се виждаха тризъбци – древния символ, значещ смърт. Това ли беше краят й? Заклещена в някаква цепнатина?
Само ако изчакаше още малко, отново щеше да се върне в другата реалност при семейството си. Не, разтърси глава тя. Нямаше как. Само едната реалност можеше да е реална, а другата беше халюцинация причинена от странния скреж. Но коя беше истинската?
Валентина трябваше да вземе решение. От една страна бяха съпругът и детето й, а от друга – студента подземна гробница. Искаше й се, толкова й се искаше реалността да е тази със семейството й. Изкушаваше се да го приеме, но можеше ли да поеме този риск и да се окаже обратното?
Валентина изкрещя. С цялата сила на волята си тя се надигна и отново се хвърли напред. Този път успя да се измъкне и тупна на земята като чувал с картофи. Не й пукаше за болката. Щеше да намери изхода и да вика, докато я чуят колегите й на повърхността. Един ден отново щеше да види семейството си и да останат заедно завинаги. Щеше да се спаси.
Тя започна да се влачи по корем. Нямаше значение, че след себе си оставя мокра диря от кръв и блестящ скреж. Още малко. Още съвсем малко. Щеше да успее.
Светлината на деня образуваше малко бяло кръгче върху скалата. Още една стъпка, още една! Пръстите на Валентина докоснала светлото кръгче. Тя погледна нагоре и слънчевите лъчи я заслепиха. Валентина завика колкото я глас държи. Над дупката се показаха човешки глави.
Валентина рухна, а сълзите й намокриха студения камък.
- Спасена съм, спасена съм! Спасена, спасена, спасена…
***
В реалността камерата записваше вече от 12 часа. Батерията беше на път да се изтощи. Последното, което засне, преди да се изключи сама, бяха двете напълно побелели от скрежа фигури. Мъжът вече трудно се отличаваше на фона на скалата. Косата на жената все още изглеждаше черна, но погледът й беше съвсем празен. Валентина се усмихваше и повтаряше тихо в тъмнината “спасена съм, спасена съм, спасена…”.