автор: anonimapokrifoff

Благодаря на Стоянка Илиева от Сребърна и на Исмаил Йълмаз от Гебзе

Васко се шареше и Рада го намаза с мед, за да успокои сърбежа, че малкият се дръгнеше и щяха да му останат белези. Преди около два часа камбаната би тревога – румънските войски наближавали селото. Много народ хукна към гората, но тя къде да върви? Вдовица с малко и болно дете, дето трябва да е на топло... Сама се бъхтеше, за да го гледа – вече три години Петър лежеше в чужда земя и дори не видя сина си. Войната пребради в черно не една или две жени – чума да беше, по-малко щяха да са умрелите.
Запържи боба, а ръцете й трепереха, макар дядо Кольо да каза, че няма от какво да се страхуват: нали са мирни хора, пък и са в Румънско...
Първо чу гласовете им, после ги видя. Румънци. Петима, силуетите им разсичаха здрача. Единият говореше мръсотии, а другите се смееха. Рада грабна детето и го тикна под леглото:
- Дядо Торбалан идва! Скрий се, сине! И мълчи! Каквото и да стане! Мълчи! Иначе ще те грабне и ще те изяде! Мълчи...

Гюлшен свари две кафета и седна срещу Бейтулла. Бяха се върнали от поклонение в Мека, Аллах е милостив и ги запази живи и здрави. Тя постигна съкровената мечта на всеки мюсюлманин – да види светите места, и го направи не с кого да е, а с порасналия си син.
Още там се закле да му каже истината, щом се приберат, но сега смелостта й се топеше като деня навън. Баща й дремеше в стаята си, а синът й отпиваше с наслада от малката чашка. Думата, дадена пред Бог, не се прекършва – грехота е. Младият мъж говореше нещо, но тя не го чуваше. Нямаше обиколни пътища към това, което щеше да го разтърси, да промени и неговия живот, и нейния, а само каменисто стръмно надолнище, по което се търкаляш и не знаеш колко от теб ще оцелее Изтърве ли този момент, няма да се реши никога повече...
- Бейтулла, сине!
- Какво има, аннем?
- Не съм те родила аз, ти си българин...
Бейтулла замръзна.

(Продължението можете да прочетете в сборника "30 щриха за любовта".)