автор: meiia

Защо ли не забравям да греша.
А късно все си спомням да се уча.
Прибързано все нещо ще реша,
забавено все нещо ще се случи.
Но никога,когато му е тъкмо ред,
но никога,когато съм готова.
И грешките ми не една,безчет,
ме следват като слепота на сова.
Познават ме до дъно точно те
и точно те за нищо ме предават
на Онзи,който може да ме помете
с едничка дума.А с многото прощава.
И все съм като хваната в капан
С такива шаферки-такава сватба.
Тъй грешна съм,а годеникът е незван
от поговорката"за други пък е брадва"
Като в стрелбището на прашен панаир
животът сменя на гърдите ми мишени.
Стрелците са безчет и без пастир,
и стрелят като екзекутори във мене.
Сред раните си се усмихвам есенна,
макар че някой ми е стъпал на мазола.
Нали не съм за грахчето принцесата,
търпя на болка и в студа съм гола.
И забавлявам щурите си сетива
със онова,което би ги разболяло.
Сред грешките си аз ли съм това,
онази шаферка на себе си във бяло!
В тази церемония,наречена съдба
с премногото, предълги ритуали
притичвам боса, в скута на греха,
напущайки студените си катедрали.
През тръните се скитам ден и нощ.
А грешките ме следват като свита.
Очаквам даже и сама да си извадя нож.
Така е трудно да си вярвам.Но ще опитам.