Какво като светът е с дъждобран?!
Въобще не ми нужно да е топло.
И вместо да се лутам между раните,
да реставрирам крехките им плоскости,
разтварям длани - счупени вселени,
към всичко и към всеки, без значение...
В сърцето си - класическа поема,
оставям два клавиша от безвремие.
И ето, че мечтите зазвучават
за други хора, в други петолиния.
Дъждът за кой ли път ме приютява
в уюта на безкрайно дълга зима.