автор: arkoudaki

Пастирката на моите безвремия
идва във покоя ми среднощен.
Преметнала тога, закичена с кестени
отново на път ме повежда...
Боса пристъпвам по есенни хълмове,
толкова меки и цветни,
мирис на скреж преминава забързано,
а мъглата, тиха, копнежна,
по- бяла от млечна забрава,
гнезда еднооки оглежда...
Ръцете оголени на кестена стар,
чудовища в мокра одежда,
прегръщат душата ми... Студ заваля!
Сълза по клепач се процежда...
Настръхвам. Пропадам във нищото
и студея...
Нека бъда перце от лъч светлина!
Да се преродя в слънцевея...