Аз сивите си делници нашарих
с измислена във нощен час боя.
Принцеса станах. Своя трон поставих
на хълма със мъгливата трева.
Косата дълга оцветих във златно
и – класика – очите сини бяха.
Цветята там ухаеха приятно,
а птиците за мене песни пяха.
И както в приказката бързо става
героят-принц със коня бял пристигна.
И после смело – както подобава,
сърцето на принцесата задигна.
Ръката си му дадох виртуално,
а той закле се в меча електронен.
Реши да действа вече актуално
и снимка ми изпрати благосклонен.
...Не беше принц. И нямаше го коня.
А черните очи измислица си бяха.
Естествено и рицарската броня,
и мечът, а и копието изгоряха
във блясъка на утрото реално.
Обаче след пожара във ръката
остана нещо твърде идеално –
сърце от ярък пламък, без позлата.
...А той прие, че аз не съм принцеса.
Душата му до моята застана
и спуснахме финалната завеса.
Днес приказката на реалност стана.