автор: Angelova_Rosi

Набира смисълът душа
през цялата непроходимост.
Далеч от мен с променлив нрав
една лисичка си отива.
Очаквам да направи знак,
да спре така да се смалява.
Пейзажът ще изчезне чак
а знам, че още ще ми трябва.
Сега я пускам. Но у мен
е свита като месечина.
Надявам се да е добре,
да има някаква причина,
това, че не намира път
или на пътя няма място
за двете ни. Ще разцъфтят
и болка, и вина, и бягство.
И стрелям в себе си, а тя
наостря слух и се снишава.
А после хуква без душа
и някъде ме продължава.