автор: arhiloh

Мъглата пада, пада, пада,
не среща никаква преграда,
забулва хората, лицата -
навсякъде е тя - мъглата.

И само хора, хора, хора
сред нея крачат без умора,
далечни, чужди, непознати -
самотни призраци в мъглата.

Но в мрака светва, светва, светва
без думи, без лъжи, без клетви
самотна светлинка-надежда
и през мъглата ме повежда.

О, светлина, кажи ми, ти ли
би моя дух успокоила,
би стоплила сърцето болно,
все търсещо, все недоволно?

Кажи ми, ти ли в нищетата
на истината и лъжата
ще ми покажеш цел висока,
за да не скитам без посока?

Но студ отвсъде ме облъхва
и моя зов нечут заглъхва
под листи с дъх на гнила есен,
притихнали край гърбав кестен.

Мъглата пада, пада, пада,
не среща никаква преграда,
прониква в мислите, в сърцата -
тя в насе, в нас е тя - мъглата...