автор: rpopov

Валя си замина.
Иван, облегнат на фотьойла в хола, опъна крака на табуретка и се замисли. Чувстваше се подсъдим пред строгия проницателен поглед на съдията „Живот” – с цялата си строгост, власт, блясък и светлина; който оковаваше във веригите си, а същевременно
раздаваше свобода и любов. На нашия приятел беше ясно, че в живота не всичко е любов, честност, коректност; но и подлост, жестокост, дори и омраза.
Мрачната сянка, обхванала обществото, го потискаше с цялата си власт.
Редом с тази мрачна картина съществуваха и хубавите моменти, които даваха смисъл на живота; а силните духом се бореха да преодолеят своите, наслоени от миналото, многопластови грешки, за да открият себе си. Само тогава човек може да постигне нещо значително, стига да има волята, амбицията, желанието; уповавайки се на възможностите и знанията си, дори и късмета. А и от голямо значение е изграждането на положителна психическа настройка.
Единствено по този начин всеки един индивид стига да иска, може да види и възприеме собствено отражение от миналото и новото си ”его” в съвремието. Само тогава дадена личност има възможност да овладее вътрешния си баланс.

Иван имаше чувството, че за него съществуваха както хубавите; така трудните и непримирими моменти… Единственото му утешение бяха работата, рисуването, музиката, книгите и донякъде срещите с Валя. Какво ли означаваше тя за него? Само една приятелка, или…! Знаеше много добре, че не може да бъде негова спътница в живота, а тя му се натискаше с желанието да бъде само негова. Той държеше на нейното приятелство и по тази причина не желаеше да я отблъсква.

Реши да излезе. Не се даваше да го влачи водата в огромния океан – живота. Вървеше към центъра със странното чувство, че ще се случи нещо неочаквано приятно. Подминавайки шадравана и външните маси на заведението, чу женски глас.
- Иване-е-е-е, архитект Георгиев! Може ли…!
Той се обърна. Беше Невена, неговата бивша възлюбена. Спря се за момент. Сметна за некоректно да не се отбие при нея.
- Здравей! Приятно ми е да те видя! – поздрави той усмихнат.
- Привет! Както винаги си много елегантен! Запознай се с приятелката ми!
- Аз съм Наталия! – представи се тя с шармантна усмивка.
- Сядай! – учтиво го покани Невена – Отдавна не съм те виждала!
- Вярно. Как е при теб?
- Добре! До три месеца се омъжвам. – отговори тя и закокетничи. – А при теб?
- Нормално. Все още не съм открил половинката на живота си - отговори усмихнат, за да скрие чувствата си.
- Дано скоро Ви огрее това щастие! Пожелавам Ви този момент от сърце! – реагира Наталия с чаровната си усмивка.
- Сърдечно благодаря! А как да се обръщам към Вас, госпожа или госпожица? – попита със загадъчна усмивка, като я изпиваше с поглед.
Тя отговори по същия начин на усмивката му и не откъсваше поглед от него.
- Госпожица съм, господин Георгиев.
Очите им се сливаха и прегръщаха. Излъчваха нещо повече от топлина.
Тя бе чаровна блондинка, с не много дълга – леко накъдрена руса коса. Големите ù тъмносини очи, финото лице; красивите ù овални форми, спираха дъха му. Тялото ù ухаеше на френски парфюм.
„Каква прелест” – мислеше си Иван, а очите му потъваха в нейните. Чувстваше, че се влюбва от пръв поглед. Усещаше невероятна химия в организма си.
Той извика сервитьорката, поръча за дамите плодов сладолед, а за себе си двойно кафе и кола. Разговаряха близо час. Преди да се разделят, двамата с Наталия си размениха телефонните номера. Само времето щеше да покаже тяхната бъдеща връзка.


Следва продължение…