автор: Angelova_Rosi

Всъщност споменът само заробва
и нехайно препъва нозете ни.
Те стоят като спуснати котви
върху сухия бряг на сърцето.
Преминават кервани за никъде,
като пиксели пясъчни падат.
И потъват в безкрайно преплитане
вътре в нас между рая и ада.
Тъжно свети ракурсът на спомена –
образцова представа за нищото.
Неподвижност, която с пирони
приковава пейзажни излишества.
Милостивият дом на забравата –
най-грижовната майка от всички
е единствен възможен приятел,
и дори след смъртта ни обича.