автор: Fil

Светът му беше бял таван, прекъсван само от няколко леко бръмчащи лампи. Съседното легло отдавна беше празно, машините му бяха демонтирани и изнесени, и само една кислородна бутилка навяваше спомена за незнайния старец. Как ли се казваше? И дали изобщо беше казал името си? Сега вече не е важно.

На всеки няколко секунди над главата му изписукваше неговата си машина. Той мислено си говореше с нея, като че ли всяко писукане беше въпрос или отговор на неговите. Водеше дълги мисловни монолози, разказваше й всичко, за миналото, за живота си, за решенията си. Нямаше с кой друг да разговаря. От време на време идваше дъщеря му, вече голяма жена със собствено семейство, живот и кариера, но най-голямата му радост беше внучката му. Все още малка, за да разбира какво се случва, но достатъчно голяма, за да знае кой е той и защо е там. "Деди е болен" - това е всичко, което имаше значение за детето. Подробностите бяха за големите.

Стаята имаше мирис на милион машинни писукания, утаили се по ъглите, и тихо повтарящи ехото на единствените останали днес. Миришеше тежко, тръпчиво и кисело, примесено с леки полъхвания на антисептично. Хиляди други човеци бяха оставяли тук своите миризми, и в особено горещите дни Деди можеше почти да ги преброи поотделно. Дори и с тях разговаряше, с миризмите.
Машината беше протегнала нежните си гумени ръце към него и беше впила дозаторните си пръсти във вените му, маската с кислород покриваше половината му лице, но той я махаше от време на време, за да може да усети коя миризма ще дойде днес на посещение.

Вместо това дойде дъщеря му и, о, радост, внучката. Детето скочи на леглото му, прегърна го и каза:
- Деди, Деди, здравей! Познай какво! Мама ще ми купи Барби! - и се засмя звънко.
Деди погледна към дъщеря си и се усмихна.
- Много се радвам, мишленце. Малките мишлета обичат кукли.
- Барби не е кукла, Деди! Барби ми е приятелка - нацупи се малката.
- Знам, мишленце, знам. - успокои я Деди. - А ти знаеш ли, че и аз имам такава приятелка?
- Имаш Барби? - недоверчиво го изгледа детето. - Не си ли малко стар за кукли?
- Не е Барби, и не е кукла - усмихна се той. - Тя ми е приятелка. Най-голямата. Много я обичам.
- Повече от мен ли?
- Различно е, мишленце. Колкото теб, но по друг начин. Ако не беше тя, аз нямаше да съм тук сега, и ти нямаше да си тук, и Мама също.
Той погледна към дъщеря си, която до този момент само седеше и ги гледаше усмихната.
- Виж какво, мишленце. Когато идваш утре, донеси и моята приятелка.
- Лъжеш ме, нямаш! Ти не играеш с кукли, ти си голям! И да я намеря, няма да ти я донеса! Аз ще си играя с нея!
Жената се намеси, вдигна детето от леглото и го изправи на пода. Оправи косичката му и каза:
- Ще отидеш ли да налееш една чаша вода за Деди? - и когато момиченцето излезе от стаята, погледна към него. - Как си днес, татко?
Деди помълча малко, чудеше се какво да отговори. Дали да й каже каквото иска да чуе, или каквото трябва? Реши да бъде неангажиращо, небрежно.
- Добре, колкото може. Как сте вие вкъщи?

Поговориха си достатъчно дълго за незначителни неща, за кучето на съседите, за училищните проблеми на малката, за новото увеличение на цените. Във въздуха надвисна усещането, че и двамата чакат да се върне детето, за да имат оправданието, че не е останало време да говорят за важните неща. И ето че то се върна. Мама стана набързо, изтупа полата си и каза:
- Време е да си ходим, мишленце, да оставим Деди да си почива. Утре ще дойдем пак.
Той се надигна колкото можа, целуна детето и му каза усмихнат:
- Донеси ми я - то го изгледа нацупено. - Моля те.
Докато момиченцето излизаше от стаята, той се пресегна, стисна ръката на дъщеря си, погледна я в очите и сериозно каза:
- Донеси ми я!
Тя го изгледа стреснато, но кимна. Не знаеше дали той вече не си губи ясната мисъл.

Когато се прибраха, жената все пак реши да потърси. Може би все пак имаше нещо в сандъците на тавана. Качи се, прерови всичко, но така и не намери нищо, наподобяващо кукла. Изведнъж се сети. Ами да! Мъничкия макет на плашило, което Деди държеше в гаража си. Така и никога не разбра какво толкова намираше баща й в това парцалено недоразумение. Всеки ден той отиваше в гаража, взимаше го и почваше да го гледа, да си говори с него, и никога, дори веднъж, не реши да му пооправи парцалките. Странна работа, мислеше си тя. Две парцалени топчета, зашити едно към друго и пълни с пясък. Какво ли си е говорил с пясъчното парцалче толкова години? Няма значение. Зачуди се дали да не изпере куклата, но се отказа. Само щеше да изцапа цялото пране, а и не знаеше дали той няма да се разсърди. Никога не го беше виждала да я мокри. А и сега, с тази сенилност... Кукли, боже, боже...

На следващия ден отиде отново. Той си беше все така, гледаше тавана и мърдаше устни, като че ли ругаеше мухите. Тя поклати глава и влезе.
- Здравей, татко - поздрави тя. - Мишлето има много уроци. Ще я доведа утре.
Той я изгледа натъжен, но не каза нищо. Погледа му попадна върху плика с куклата и очите му се проясниха.
- Намерила си я! Благодаря ти.
- Да, в гаража, където винаги си седеше. Кажи ми, татко, какво толкова виждаш в тази купчина парцалки, та дори нас забравяше заради нея? Каквото и да правехме, ти беше все там, в гаража, стиснал тия парцали като някакво съкровище!
- То Е съкровище, милата ми. Най-ценното ми притежание. Някой ден ще разбереш.
- И какви бяха тези приказки че ако не беше куклата нямаше да си тук, а и аз също?
- И това ще разбереш, скъпа, всичко ще разбереш. Няма сега да обяснявам.
- Добре, татко, щом така ще бъде, няма проблем - тя вирна нос и стисна устни - Щом купчина парцали са по-важни от мен и детето, добре. Ще се видим скоро, може би - и ядосана стана и излезе.
Той се опита да извика, да я върне, но не можа. Нямаше сили. Вече не.

След три дни тя получи обаждането от болницата и отиде. Видя го, покрит, разплака се, но и почувства някакво облекчение. Беше се свършило. Очакването е най-страшното нещо. Стана да си върви и да започва уреждането по кремацията, той така искаше.
- Госпожо? - служителят се приближи - той ви остави това.
Подаде й плика с онзи проклет парцал и някаква хартия.
- Хвърлете го, не искам да го виждам! Цял живот той се грижеше повече за тази пясъчна парцалива глупост, отколкото за мен!
- Мисля, че ще искате да го запазите, госпожо - настоя служителят.
Тя взе плика, извади листа и го зачете. Сълзи потекоха по лицето й. Падна на колене, изпусна листа, захлупи очи и се разплака. След като се успокои малко, вдигна отново листа и отново прочете:

"Скъпа моя, усещам че си отивам. Знаеш, че искам да бъда кремиран. Това, което може би не знаеш е, че в гаража има място за две кукли."

Пясъкът в куклата не беше пясък. Беше прахът на Баба.


Ф.
01.11.2013