автор: gabrielle

Мълчанието
тежи като рало и
разравя ума...


* * *

Усещам тялото си -
като пръст и топлина,
които ме извайват –
атлазена и гладка...
Усещам всеки мускул,
кост, докосване...
и всяка болка,
трепване, копнеж...

Усещам кислорода -
дълбокото му
сливане с кръвта и
милионното
докосване на
капилярите...

Усещам и войната
в себе си – смъртта на моите
войници... и на победените.
Мълчание...
Усещам битката на мислите
в главата си.
Усещам битката им в клетките -
как по-дълбоко се вкопават, впиват се
в пихтиестото бяло на аксоните.
все по-дълбоко се прегръщат,
преглъщат ме... замерят ме с импулси
отчаяние и с корените си–дендрити
все по-дълбоко пият от душата ми...
Все по-дълбоко... удушават се...
И милиони примки на разюздани ласа
се впиват във врата ми... бесят ме...
Обесена от собствените клетки -
жива съм.
Усукват ме с въжетата – неврони...
люлеят ме, замерят се с главата ми...
търкалям се в краката си...
И пак съм жива.
Ще се изправя, ще вървя нататък...
Където пак ще има „после”...
И „после” пак ще бъде отговор, не бездна.
Мълчание...

* * *

Прозорецът се
превърна в картина. Спи
животът – далеч.