автор: dani78

Андриан се усмихна самодоволно, после си припомни за миг обявяването решението на Върховния съд, с което неговият клиент бе окончателно оправдан за повдигнатите срещу него обвинения, погледна още веднъж през рамо към Съдебната палата, въздъхна дълбоко и се качи в автомобила си. Не бързаше.
Учуден бе дори, че делото протече толкова кратко, но бе щастлив, че усилията му се бяха оправдали с успех. Вече повече от 15 години беше адвокат по наказателни дела. Колко само бързо понякога минава времето…… забързан в делника между дела, кръстосващ София и особено сложния триъгълник между Съдебна палата, кантора и прокуратура. Той се прибираше късно вечер в уютния си апартамент в жилищна кооперация от затворен тип в “ Младост“ единствено да спи или прекара някой друг сладострастен миг в нощта с някое красиво, младо, нахакано момиче, опитващо се със зъби и нокти да се впие в орел от неговия ранг. Отдавна вече не му оставаше време да ходи в родния си край. София бе далеч от неговото затънтено градче на другия край на България, а и вече не беше на мода да казваш, че произхождаш от обикновено семейство. …..не че се срамуваше от това. Не му оставаше много време и да се връща в мислите си назад. Правеше го в повечето случаи някак спонтанно, без да иска- може би, в малкото случаи, когато ходеше в Божия храм и намираше сили в себе си да поиска искрено прошка от свещеника. Беше силен, отговорен, сериозен, с авторитет- това го радваше, но беше ли забравил нощта преди 20 години, когато само с един стар, изтъркан куфар и една голяма чанта тип „биташка“ дойде да учи в София в Юридическия факултет? В онази хладна, дъждовна септемврийска нощ, когато нямаше почти никой на гарата и валеше като из ведро, на перона той бе сам със семейството си, в чието сърце напук на лошото време тлееше огъня и светлината на радостта, че синът им ще учи право в София. Когато дойде влакът, баща му стисна неговата ръка, прегърна го и му подаде банкнота от 20 лв., обещавайки в края на седмицата да му преведе по дебитна карта от очаквания аванс. Майка му окачи малко сребърно кръстче на шията , което Андриан още пазеше, целуна го топло, а по бузите му се разляха горещите й сълзи. Само сестра му запази самообладание- прегърна го силно, целуна го, а после, осъзнавайки раздялата, го побутна към спрелия влак с думите:
- Хайде, тръгвай!! Влакът само тебе чака! Да ми се обаждаш всеки ден, докато свикнеш в големия град и си намериш нови приятели!
Андриан не отвърна, послуша я и веднага метна багажа.Качи се.Махна за сбогом на гледащите го с искрящи от любов очи негови близки и в този момент влакът потегли. Не остана време дори нещо да им каже…………………..
После учеше, вземаше изпитите с отличен, започна по-рядко да се прибира към родния край , докато съвсем се откъсна с времето. Първоначално Студентски град му се виждаше страшен, непознат, интересен, притесняваше се да излиза от блока си, воят на кучетата го ужасяваше, не ходеше много по купони макар да искаше да се запознае с всички в общежитието. После взе да свиква- не му правеше впечатление шумът от скърцането на леглата, свикна да вижда хлебарки нощем по тръбите в сервизното помещение, не се дивеше и от крясъците, и от постоянно високите децибели на музиката в блока .И така- докато един ден реши, че трябва да смени безредието и прозаичността на студентския живот в общежитието с уюта на някоя чиста и проветрива боксониера в посока към центъра. Вече бе четвърти курс и можеше да си го позволи- тъкмо бе започнал работа в престижна адвокатска кантора, където съдружник беше негов преподавател от университета. Работата беше много, имаше огромно напрежение, постоянно трябваше да се търчи между данъчна служба, Агенция по вписванията и общини. Трябваше и да ходи на лекции, не искаше да си разваля успеха, но пък от друга страна стипендията само не бе достатъчна, а заплатата в адвокатската кантора бе равна на пенсията на баща му почти за половин година. Успяваше. Прибираше се , спускаше щорите, пускаше за малко телевизора, докато заспеше от умора, така, както беше облечен пред екрана. Годините минаваха, завърши, а работата само на момче, което работи извънредно и по много, взе да му омръзва. Стори му се, че в търговското и данъчното право вече бе научил тънкостите. Започна вечер , докато гледаше звездите от прозореца на малката боксониера да мечтае за нещо свое и различно. Имаше вече и контакти, а и дипломата му беше отлична. Реши се- отвори кантора, като направи лек завой към наказателно правната наука- стопански и финансово-данъчни престъпления. Първоначално никой не идваше при него- дори започна да съжалява, че напусна предишната си работа, където изкарваше вече доста над средното за София като хонорар. Дойде и първото дългоочаквано спечелено голямо дело, а после започнаха да го търсят като сигурен източник на победи…….
Днес Андриан бе и малко отегчен. Мислеше си дали да не си подари кратък отдих.Искаше му се да отиде до китната си вила на морето, да обуе обикновени джапанки, да сложи черни очила, да се излегне на пясъка, - нетипично лежерно за прочут адвокат и да забрави в близките две седмици за правото. Щеше да слуша вечер шума на морето- през деня да се наслаждава на непрестанния крясък на чайките, реещ и се наоколо, а най-важното -много му се искаше отново да се превъплъти в образа на обикновения човек, обикалящ свободно капанчетата по брега. Заслужаваше си и си струваше поне за две седмици в годината в началото на септември да не бъда адвокат Динчев, а просто Андро.
Затова и този следобед ,още щом стигна жилищната си кооперация, Андриан побърза да отпусне възела на вратовръзката . Разкопча горното копче на марковата си риза и се замисли. Така вече можеше да усети приятния ветрец, който в „Младост“ идваше откъм планината . Реши- „ няма да се прибирам веднага у дома и без това няма какво да правя. В кантората не ми се ходи и без това е петък, а днес е толкова приятен септемврийски ден. Ще се поразходя- може да седна на някое барче около блока и да се заслушам в това, което говорят хората, да пия бира или две като тях, докато се свечери“. Така и направи. Остави в колата си вратовръзката и чантата, разкопча още едно копче от ризата си и тръгна без посока- просто нанякъде в търсене на различното. Мина покрай един детски кът, стори му се доста занемарен, после пресече градинка, огледа се за място в няколко квартални барчета, но те му се видяха твърде неугледни за него, а и там нямаше свободни маси. Накрая след близо час разходка, леко уморен, той зърна едно прилично кафене с малка детска пързалка. Кафенето му стори приятно, имаше изнесени маси отвън, като почти нямаше празна, а наоколо отекваше детска глъч. Хареса му. Реши се да се потопи в тази атмосфера, да я сравни с времето, когато преди близо 40 години родителите му го водеха на пързалка, а после неговият баща му купуваше някое лакомство, което той си бе избрал предварително……Години, отлетели толкова бързо и неусетно във времето!..... Огледа се за маса,но за съжаление такава нямаше, а толкова му се искаше да изпита нещо различно, искрено и истинско , както някога ,чисто по детски……… Поколеба се дали да си тръгне или просто да сподели радостта на някое от семействата или красивите момичета, които бяха дошли с децата си тук на чаша ароматно кафе край пързалката. Реши се да остане, избирайки си маса. Тя беше в края, почти до пясъка, а край нея стоеше симпатично, скромно облечено момиче, което не изпускаше от поглед изкачващото се по стълбичката на пързалката дете. „ Там ще седна. Момичето изглежда добро, внимателно, а и доста по-различно от куклите, които ежедневно ми се натискат. Има и дете, а и как само грижовно го наблюдава? Как ли се чувства- спомням си и мен как мама като малък само ме гледаше и завръщаше с любов от лудориите ми, които постоянно измислях ……….пък може и да поведем разговор, като разбира се, няма да се представям кой съм. Упъти се към масата, отдалече се усмихна и вежливо попита:
- Извинете, свободно ли е при Вас?
- Да. Заповядайте, моля.- неловко отвърна момичето, леко изчервявайки се.
Андриан седна, поръча бутилка вносна бира и се загледа неволно и разсеяно към момичето, което продължаваше да гледа към детето, което не спираше да се спуска и качва по пързалката. Понякога то му извикваше галено да внимава , няколко пъти дори става, доближава го, проверява го дали не е изпотено и после пак се връщаше на масата. На Андриан му направи впечатление тази сериозност и отговорност, сравни я моментално с поведението на останалите майки на барчето и се усмихна сякаш беше открил отговора на сложен юридически казус. Каза си „ има някакво особено излъчване това момиче…… Защо ли да не я заговоря? Как ли се справя в живота - за детето има сок, а тя пие само кафе……..може едва да свързват двата края- блузата й е безупречно чиста, но си личи, че не е маркова, а пък джинсите й са обикновени. Детето е добре облечено, сигурно дава всичките си пари за него………. най-добре да я заговоря“.
- Много сте палави. Не спира малкият с пързалката? Често ли идвате тук?- попита той.
- Не. Не толкова често. Всъщност……да- объркано рече момичето- малък е още. Сега ще направи 4 години.
- А не ходи ли на градина? Не спи ли по това време?- заинтересува се той.
- Ами не. Не ходи на детска градина, тъй като, когато беше малък , много боледуваше и трябваше да го гледам вкъщи. Сега закрепна, тази година го водиха на море и е здрав, но идва есента и започвам да се притеснявам. С него ми е голяма грижа.- искрено рече момичето.
- Казахте-„ водиха на море“?Кой?- полюбопитства той.
- Ами да- родителите му. Аз тогава си взех отпуската. Гледам го отдавна- откакто навърши няколко месеца.
Андриан я погледна удивено, усмихна се и едва промълви:
- Значи Вие не сте майка на малкия? Как се казва?
- Да. Защо? Детето се казва Ангел- привързах се към него и го чувствам като свое. Той също вече е голям и ме обича. Слуша ме и все иска да му чета и разказвам приказки. Много е любознателен и палав. Представям си какъв ли ще е, като порасне.
- Откъде сте? Пропуснах да Ви се представя- Андриан, или просто Андро.
- Приятно ми е - Антоанета. – каза вече момичето, усмихвайки се приятелски.
- Откъде сте?От София ли сте? Как се справяте в тези трудни времена? Разкажете ми за Вас, ако не Ви притеснявам с въпросите си- настояваше той.
- Ами всъщност няма много за казване. От Северна България съм, дойдох преди няколко години, завършила съм висше, но не намерих работа в родния си град. Разочаровах се от всичко и от всички- дори и от любовта - и ето сега съм тук. Важното е все пак, че намерих добри хора, които да ми плащат прилично и се издържам в София.- каза момичето искрено, гледайки го в очите.
В този момент детето дойде при тях и прекъсна разговора им. Погледна с недоверие към Андриан, после към Антоанета и рече:
- Како Тони, кой е този човек?
- Ами познат. Я дай да те проверя потен ли си? Искаш ли да тръгваме- след малко ще се свечери?
- Не.- отвърна кратко детето.
- Как се казваш, приятелю? Дай ръка- топло му рече и протегна ръка Андро.
- Аз съм Ангел, но всички ми викат Ачо. На 3 съм, но скоро ще стана на 4 и вече съм голям. А ти как се казваш?
- Аз съм бате Андро. Дай ръчичка да направим „здрасти“- рече мъжът.
В този момент масата доближи сервитьорката и Андриан поръча още една бира. Детето го погледна учудено и на свой ред, без да поглежда към Антоанета, също поиска един нектар с думите:
- Како, а на мен ли може ли да донесеш един нектар?
Чувайки това, тя се сепна, изчерви се, погледна бързо и притеснено в малкото си портмоне и каза:
- Ачко, защо поръчваш сам ?Нали щяхме да тръгваме подир малко и без това ще ни чакат у дома? А и аз може да нямам достатъчно пари.Повече няма да правиш така, нали !- говореше строго момичето.
Андриан я слушаше, усмихна се и в момента, в който тя свърши, каза:
- Не се притеснявай, Тони- аз ще оправя сметката. Днес си спечелих нови приятели. Не се вълнувай, ами ни остави още малко да поговорим с Ачко. На мен ми е приятно да бъда с Вас сега.
- Ама как така ще ни черпите? Мен не ми е удобно, а и всъщност нямам и много джобни пари….- объркано говореше тя.
- Да, виждам и затова просто сега аз ще почерпя. Нищо не е станало. Не го приемай толкова страшно и лично. Искам да Ви почерпя и толкоз. Просто и искрено ти казвам- хареса ми майчинската ти грижа към детето, а и си момиче, което рядко се среща днес.
Антоанета сведе поглед към земята, поруменя леко и едва отвърна:
- Благодаря.
- Няма защо. На мен ми е приятно. А сега малкият ми Ачо ще каже ли какъв иска да стане, като порасне?
Детето го погледна вече приятелски и почти недвусмислено отвърна:
- Ами сигурно адвокат като мама.
- Браво. Много хубава и интересна професия. А какво знаеш за адвокатите?- с усмивка мило му говореше Андриан , като го помилва по главата с любов.
- Ами …….ами те защитават другите хора.Мисля, че те са винаги добри- почти уверено говореше детето
- Браво. Много знаеш - от теб ще стане голям мъж. Сигурен съм!А кака Тони слуша ли те?
- Да. Аз много обичам кака Тони, тя всеки ден ми разказва по няколко приказки.- говореше му приятелски детето.
- Хайде, Ачко, изпивай нектара и да тръгваме- вече се стъмни почти. Ще звънна у дома, че след малко се прибираме. – каза нетърпеливо Антоанета.
- Ще тръгвате ли?- попита Андриан- Да Ви изпратя?
- О, не!Не се притеснявайте. Беше ми много приятно!Благодаря сърдечно и за почерпката, дано можем да се реваншираме- отвърна с усмивка Антоанета.
- Да, искам още утре да се реванширате с присъствието си двамата , като дойдете пак тук следобед по това време. Аз ще Ви чакам на тази маса.-каза Андриан, гледайки я в очите.
- Добре. И на нас ще ни бъде приятно, но сега ни извинете. Лека вечер!- отговори тя, хващайки детето за ръка, което махна на Андриан и тръгнаха с бързи крачки.
Андриан ги наблюдава почти докато силуетите им се слеят с настъпващия вече мрак. Стана му приятно, че бе изкарал с тях повече от час . Зарадва се от това си неочаквано запознанство- момичето дори не го попита какво работи, а и й стана неудобно за почерпката. „Утре ще питам малкият Ачо дали обича морето? Кака му Тони също сигурно обича морето, но дали това обикновено момиче можеше ли да си го позволи, ангажирана с детето и с малкото пари, които вероятно получава? Не заслужава ли да я покани на вилата си – просто да бъде с добър, искрен и честен човек като нея, да се опита да я опознае . Поиска му се да разсъждава по детски- с категориите добри и лоши…….засмя се в тъмнината и в това отношение завидя на Тони, която с всеки изминал ден изграждаше частица по частица човек от малкия Ачко. Това е предимството да си сред деца- мислиш по детски, но и караш децата да преценяват света, ставайки после отговорни за това си поведение. „ Ще дойдат ли утре?“-вървейки, разсъждаваше той.- „ Дано. Аз имам нужда също да започна да мисля по детски, а затова може да ми помогне благ и искрен човек като нея. Тя безкористно и честно би го направила. Затова ще й повярвам, а от своя страна ще й предложа верността и любовта си. Сигурен съм, че момиче като нея ги заслужава! Малко по детски е от първа среща това разсъждение, но добрите хора лесно се различават на фона на фалша в днешно време. Все пак обичта към ближния и доброто са непреходните сили на Вселената, а светът е устроен да бъдем по-добри и различни от житейските неволи . Неписани истини, но доказали своята вярност във времето твърдения. Дано утре да бъде едно ново начало в живота ми……пътят към сърцето на Тони- достоен и отговорен повече дори от едно дело, защото този път е различен, а ми се иска да бъде такъв завинаги.Наистина така е макар той да е тръгнал наивно, по детски- искрено и спонтанно“.