автор: marsi

Дванайсет е. Стрелките на стария градски часовник полекичка се наместват една друга в скута. Докосват позахабени от ръжда лица, разтягат вкочанени устни в очакване на съвършената целувка – страстна, невъзможна, безкрайност от триумфи на сетивата, продължаваща едва шейсет секунди, преди да се разминат. Остава очакването: тик (ще се върне) – так (ще пропусне) – тик ( целунах го) – так (скоро ще го целуна отново, само някакви си 100 години)…Циферблатът на часовника е изтъркан от забързани към полунощ стъпки (бели камъчета, за завръщане, или бели трохици хляб, да не откриеш пътя). Времето – уродлив жених, се е скрило някъде там, между тик-таканията. Трие доволно възлести пръсти, подскача от крак на крак. Акомпанира му дързък барабанчик Носи в пазва вретено – дар за трите златни косъма, с които ще изпредат трънени нишки в премяна за бъдещата кралица – Господарка на стъклената планина, или на стъклената пантофка. Тик- так(ат) празни чекръци. А народът празнува с жабешко вино и златни ябълки. Времето пие кафе и разглежда комикси. Румпелщилцхен разменя злато от слама, за долнопробно наргиле. И ако е лъгало за вълшебни софри, невидими наметала и духове в бутилки, сигурно се е напушило повече (времето де) отколкото може да носи.
Тик(вата) отесня. Казват – пораснах. Белите мишки избеляват все повече. Личи по бакенбардите на кочияша. Опасявам се, че скоро ще забрави адреса на бала и току виж, кръстницата ме завела до истинския принц.

Той не е нужно непременно да е красив, непременно да танцува вълшебно. Дори не е необходимо да има кон, така или иначе никога няма да избяга. Небесните птици изкълваха трошиците и пътят към утре е безвъзвратно изгубен, както и пътя „ще се поправя, обещавам”. Прелестта на сладкишените къщички и прозорчетата от шоколад винаги води до пристрастяване.
Той дори не е нужно да бъде принц, с тях винаги всичко е сложно, особено когато гладни кралства вият гърла по луната и точат секири…за короната. А пък и перспективата: „три дни яли, пили и се веселили” ме ужасява – ще ми отеснее магарешката кожа. Той просто трябва да ме накара да го целуна. Тик-так…и се случва. Страстно, неописуемо, само на нас – вълшебство.
Пантофките ме стягат. След мъничко едната по сценарий ще отхвръкне от крака ми. Винаги се случва. Даже когато я пълнех със силикон, а после и с онова секундно лепило… Тик-такам по стълбите. Тик – вече тичам на един крак, не на една пантофка. А е само от стъкло – крехко, чупливо, като душата ми.
Мога лесно да спра. Решението е на ръка ябълка разстояние . И едно строшено огледало. Отказвам се от мечтите за неземна красота. Седем мили брадати джуджета ще ме оплачат достойно.

***
Седем лекари – експерти, потвърдиха причината за смъртта – свръхдоза. Какво? Наркотик. Според мен, тиква. Дойде ми в повече от танци.
Дванайсет е. Стрелките на стария градски часовник полекичка се наместват една друга в скута. Скучна показност на още по-скучен секс, само за 60-сет секунди. Времето разтваря черно-бяла страница с комикси. Завесата се вдига.
Сега съм публика.