автор: iszaard

Протягам се в завивките на утрото.
Светът отвън събудил се е рано.
Посягам към прозореца на чувствата.
Отварям да излезе насъбраното...

И сякаш престрашавам се да чистя
по малко от натрупаното в тъмното.
Най-често го описвам върху листите.
Или пък просто вдигам се на пръсти,

за да провидя нещичко от бъдното,
признавайки му всички повторения.
Половината от мен е все намръщена.
А другата пък вярва без съмнение,

че всеки край начало е на по-добро.
Че болката ми е едно разлистване
и ще избликне върху нея нов живот -
цветчето на надеждата пречистена.