автор: Fil

Най-обикновен пътуващ панаир, с нищо незабележими номера, с нищо неотличими забавления, дори табелата "Прецказвам и Пузнавам" беше обрулена от ветровете и потъмняла по ъглите от попълзновенията на поколения мухи. Не мога да обясня какво ме накара да вляза.
Нещо неосъзнато ме заведе дотам и ме накара да отметна платнището. Все още съжалявам за това и ще съжалявам до края на дните си.

Тя ме посрещна усмихната, като че ли аз бях върха на емоциите й в този сив ден. Покани ме да седна, запали тревите, извади тестето карти и започна да говори. Разказа ми детството ми, случка по случка, а аз я гледах с все по-широко отворени очи. Жената знаеше какво говори. Как, не разбирам, но знаеше всичко. Разказа ми за смъртта на татко, за бавното полудяване на мама, за наркоманията, за санаториума, за абстинентните кризи... Просто знаеше. Беше истинска.
Попитах я за бъдещето ми. Тя погледна в картите и усмивката й застина. Поколеба се. А това ме надъха още повече. Трябваше да зная. Предложих й всичките пари, които имах в мен. Тя се съгласи неохотно. Сега знам. И мразя всичко и всички. Принуден съм. След всичко, което онази циганка видя за миналото ми, нямам причина да се съмнявам, че би видяла също така ясно и бъдещето ми. А то никак не е розово - смъртта ми ще дойде веднага след най-хубавото нещо, което ми се е случвало.
Проблемът е, че не знам кое е то.

Затова, за всеки случай, мразя всичко. Не допускам нищо и никого близо до себе си, защото може да ми хареса. Забраних си да помня какво е смях, радост, задоволство. Забравих усмивката и я замених с гримаса. Изхвърлих от джобовете си карамелчетата за кварталните деца и ги заместих с бастун със стоманен връх. Злорадствах, когато ми прикачиха прякори, защото това ги държеше далеч от мен. Изхвърлих телевизора си, заради забавните програми. Не искам никога вече да се усмихвам. Това е цената, която плащам, за да избягвам смъртта си. Не съм сигурен дали е правилно или не, но...хей, животът си е мой, нали?
Напуснах работа, избягвам дори съседите, и най-вече онази знойна червенокоска от съседната къща. Много е симпатична, да, и дори бих казал красива, но не мога да си позволя да й обърна внимание. Ами ако се окаже, че тя е най-хубавото нещо, което ми се е случвало? Не мога да допусна риска. Ако изобщо реша да изляза някой ден, се промъквам преди да са се събудили всички, и се прибирам късно, когато вече са по домовете си. Мразя ги, мразя децата, мразя сладкото, вкусното, шумното, мразя забавленията, мразя всичко и всички.

Днес реших да изляза. Продуктите ми намаляват, имам нужда от няколко неща за бръснене и за банята, както и пари от сметката ми. Излязох рано, разходих се по вълнолома, купих си всички необходими продукти. Пустите улици ме успокояваха, докато хората не започнаха да излизат за работа. Тръгнах обратно към вкъщи. Не ми се разхожда днес. Ще се прибера тихомълком.
Тъкмо завивах в уличката ми, когато земята се разтресе. Колите заподскачаха като луди, ябълките се разпиляваха по тротоара, и виждах как дърветата се огъват от напора на земетресението. Боже, това не е никак слабичко! Ето там падна керемида от покрива, саксии вееха цветята си като ветрило, а фонтана пръскаше в най-невероятни посоки всеки път. Стоях и гледах как къщата ми се тресе и огъва, боже, това е страшно... Прозореца на спалнята ми се пръсна навътре, пердетата плющяха като скъсани платна, ето и плъзнали паяжини по мазилката... Не са паяжини, пукнатини са. Цели отвори даже. Боже, тая проклетия ще вземе да падне...!

Свърши се. Земята затихна, чуваха се виковете на изплашените съседи, истеричния писък на червенокоската, отнякъде свистеше пробита пневпатична тръба и пукащите и стенещи стени на къщата ми. Представям си, ако беше паднала, или ако пневматичната тръба беше газова, и всички ужасии на това да бъдеш погребан жив...
Добре че не бях вътре!

Това, че точно днес реших да изляза, е най-хубавото нещо, което ми се е слу

2013, Ф.