автор: tintiri

На пейката седя.
Като на съд.
Пред мен рояк мухи жужат и свирят,
наоколо коли катастрофират,
а аз седя.
На съд край път.
Излиза първо майчицата моя,
мечтата моя свидна,
сън и блян:
да бъда първи във млеконадоя
и първи да строша един стакан.

Уви,
не даде мляко мойта крава,
не знам дори дали бе крава,
тя
стоя пред мен и после отлетя,
не крава, ами птица бикоглова.

Седя.
В главата вият се змиите,
коси не, а змии едни фучат,
ръка повдигам,
гладя си косите,
змиите галя -
белки се смилят.

Едно змийче в ухото се завира,
опашката от другото стърчи,
и гледа ме през моите очи
как си отварям следващата бира.

Тогава иде тя.
Пристъпя и ме прасва
по бузата – главата ми лети.
- Реалност мойто име е! -
ми крясва
и в рамото ми впива си
ноктù.

Шишета във краката се търкалят
на пейката -
от минали дела.
Тук някой преди мен е ял калай,
тук някого направо са го клали.

Ех, пейчице ле моя, моя пейко,
още неживяна, несънувана,
започваш със училищна скамейка
и свършваш със буксуване във бара.

Уви,
не даде мляко мойта крава,
не знам дори дали бе крава,
тя
стоя пред мен и после отлетя,
не крава, ами птица бикоглова.