автор: secret_rose

Цяло нощ е валяло на едри надежди.
И небето ми с шал от дантелена прежда
просиява покой, спуска нежни ресници,
и закърпва света ми с тънки, мокри карфици.
Избуяла трева ми завива сърцето,
мокри борове капят - приготвят кафето,
слънчев чар ми наливат, напояват душата
а гората ми боса в танц повежда тъгата.
Този ден, този ден, ах, омая неземна;
как по чехли навън ми се ще да побегна,
да забравя нощта, да си плисна очите
и да литна с росата към дома на мечтите.