Малкото зъбче Тончо пак го сърбеше крачето. То познаваше това чувството от времето, когато беше още съвсем малко, но много любопитно. Помнеше как нямаше търпение да подаде глава от удобното розово легло на венеца и да види широкия свят. Един ден с много усилия зъбчето успя да покаже перчема си навън. Гордо от постижението си, то се огледа около себе си и видя светлина и пъстри, непознати цветове. Това малко го изплаши.
За негова радост присъствието му не остана незабелязано за дълго:
- Я, я виж ти! Какво чувам да почуква тук по чашката – каза Бабата и погали зъбчето по главичката. – На Криси й е поникнало първото зъбче. Ставаш голямо момиче вече ти.
Като чу това, зъбчето се почувства много важно и значимо. Бабата, Таткото и Майката му обръщаха внимание, на всеки срещнат говореха за него. При все това, крачето още го събеше, а на зъбчето му беше тъжно, че е съвсем само. Един ден съвсем скоро това се промени. Малкото зъбче забеляза нечий друг перчем да се подава до него.
- Хей!
Другото зъбче не отговори.
- Хей, хей, ти! Чуваш ли ме?
- А-аз ли?
- Да, ти! Добре дошъл!
- Аз… къде съм? А ти кой си?
- Ние сме малките зъбчета на Криси. Така каза Бабата. Много се важни! Ако ни няма, детето не може да яде или да говори. Преди бях само аз, но сега сме двама и съм много радостен. Лошо е все да си сам и да няма с кого да си говориш.
- И аз се радвам да те видя. Така ме сърби крачето!
- И мен – успокои го нашето зъбче. – Казват, че ще мине, но аз така искам да се почеша. Хубаво е да си единствен и всички да обръщат внимание единствено на теб, но е по-хубаво да имаш приятели.
- Ние приятели си сме?
- Ще станем, нали сме двама! Ще бъдем заедно, ще си говорим и ще си помагаме. Това ни прави приятели. А аз вече няма да бъда Единственото Зъбче.
- Ние с теб много си приличаме, като две капки вода. Но аз не съм ти и ти не си аз. Тогава как ще ни отличават?
- Трябва да си имаме имена. Всички си имат имена. И Бабата, и Майката, и детето също.
- Добре! Съгласен съм. Ти какво име ще си избереш?
- Понеже давам тон на всичко и всички, аз ще бъда Тончо.
- Щом ти си Тончо, а толкова си приличаме, аз ще бъда Дончо.
- Тончо и Дончо! Приятели завинаги!
- Да, завинаги!
Това се случи преди шест години. Докато Тончо спря да го сърби крачето, около тях се появиха още много зъбчета. Всички заедно си говореха и си помагаха. Когато Криси искаше да похапне закуска, първи Тончо и Дончо показваха на всички как се отхапва, после предаваха нататък на съседите си. Заедно работеха добре и се чувстваха горди и значими. Веднъж или два пъти на ден Криси се отплащаше на зъбчетата с щедра баня, след която миришеха свежо. Всички бяха щастливи.
И така до един ден, когато Дончо прошепна на Тончо, че пак го сърби крачето:
- Усещам гърдел ето тук, в петичката. Така ми се иска да се почеша, че цял се треса!
Криси скоро забеляза какво правят зъбчетата и каза на родителите си.
- Клатят ли се вече? – каза Майката. – Млечните зъбчета ще паднат и ще имаш други, по-големи, също като моите.
Тончо скоро забеляза, че и неговата петичка го сърби отново. Това малко го притесни, но все пак не се страхуваше, нали същото ставаше и с най-добрия му приятел. Той си помисли отново за големия свят, от който идваха ябълките, млякото и хляба. Любопитството отново го гризеше. От една страна беше щастлив заедно с близките си, където Криси го ценеше, къпеше и показваше гордо на всички всеки ден. От друга страна все по-силно го влечеше жаждата за приключения.
- Толкова ме сърби, че ще падна! – каза на следващата сутрин Дончо. – Но много ме е страх.
- Защо те е страх? – попита го Тончо.
- Защото цял живот съм бил тук, с вас. А после какво?
- Нищо лошо няма да ти се случи. Аз ти обещавам – каза Тончо със сигурност, която сам не чувстваше.
- Къде ще ида? Какво ще правя? – не спираше да се тревожи Дончо.
- Не знаеш къде и не знаеш какво, но това не означава, че няма да е хубаво и вълнуващо. Виж, когато се събудих и исках да се покажа и да ме видят, пак не бях сигурен къде отивам, а се оказа, че си намерих много нови приятели.
- Дано да си прав – каза Дончо.
До вечерта него вече твърде много го сърбеше и място не можеше да си намери.
- Не искам да си отивам! Тук съм полезен! – настояваше малкотозъбче. – Ще ме изместят и ще забравите за мен.
- Никога! – увери го Тончо. – Ти си ми приятел, как ще те забравя?
Пръстчето на Криси дръпна главичката на Дончо и той се отлепи.
- Помощ! – писна той.
- Чао, Дончо! – казаха в хор другите зъбчета. – Ще ни липсваш.
- Чао! – викна след него и Тончо.
Всички се умълчаха. Тончо, чието краче също все повече го сърбеше, се замисли. Мъчно му беше за Дончо, а не знаеше къде се намира той. Без него не беше същото. Все още беше полезен на Криси, но се справяше по-трудно без другарчето си. Беше се трудил неуморно дълги години без да се оплаква. Имаше нужда от заслужена почивка. Страхуваше се да се втурне в неизвестното, но беше време да потърси приятеля си и да поеме по своя път.
- Аз ще тръгвам – каза той на останалите зъбчета. – Щастлив съм, че работихме заедно толкова добре. Един ден пак ще се срещнем!
С тези думи той отпусна краче и полетя. Криси го извади навън и го вдигна към светлината да го разгледа. “Виж ме какъв съм хубав!” каза си той. “Ти също ще ми липсваш, Криси.”
- Мамо! МАМО! – извика момиченцето и се затича.
Тончо усети раздрусване и в следващия миг светът около него се завъртя с главозамайваща скорост. Криси го беше изпуснала. Той се удари в земята, отскочи и се търкулна.
- Ооооох! Къде съм?
Тончо се огледа. Беше сам, на странно, непознато място. Беше се озовал под леглото на Криси. “Мечка страх, зъб не страх,” помисли си той. Трябваше някак да се измъкне оттам и да потърси приятеля си, но как? Той чуваше глъчка и Майката и Криси да говорят за него. “Тук, долу съм!” искаше да им каже Тончо, но те не идваха при него, защото не говореха неговия език.
Той усети нещо голямо и лепкаво да се опира в гърба му.
- Какво пък…?
Тончо извика. Светът се бе оказал по-голям и по-страшен, отколкото бе очаквал. Жаждата му за приключения изчезна. Защо не си беше стоял на сигурно и топло при другите зъбчета, а бе тръгнал да пътешества?
Мокрото нещо отново го докосна. Изглеждаше страховито, но и някак смътно познато. Тончо се сети. Това беше носа на кучето на Криси, което го душеше.
- Какво има там? – каза Майката. – Дай да погледна.
Жената се надвеси над него и намери Тончо. Тя го взе в ръка и го показа на Криси.
- Ето го къде е отишло твоето зъбче! Ще го прибереш ли?
Криси изписка от радост, а Тончо отново се почувства важен. Детото извади малка дървена кутийка, отвори я и го сложи вътре.
- Вече ще стоиш тук, зъбче! – каза тя.
- Казвам се Тончо...
- И още как! – чу той познат глас.
- Дончо!
- Да, аз съм тук. Ти ме намери!
- И аз се радвам да те видя. Пътешествията не си струват, ако не си с приятел!
- Майката на Криси й подари тази кутийка, за да ни пази за спомен. Вече не работим, но все още сме важни за нея, защото дори когато порасне, ще й напомняме за детстото й.
- Видя ли, че не е страшно? Щастлив съм, че спазих обещанието си. Казах ти, че няма да те забравя един ден пак ще сме заедно. Нали сме приятели завинаги!
- Да, завинаги.
Тончо и Дончо се търкулнаха заедно в тъмната кутийка и заспаха щастливи.
"Приключението на малкото зъбче Тончо" е подарък специално за седемгодишната Мими. Като разбра, че съм автор на приказки, тя поиска да й напиша нещо за зъбчетата. Попитах я как иска да се казва героят, а тя категорично отговори Тончо. На Мими другата седмица й предстои сърдечна операция, пожелаваме й скоростно възстановяване!