автор: marsi

Голямата любов умря. Не сърцераздирателно, не шокиращо внезапно. Агонията й започна отдавна – в мига, в който спря да Я целува страстно.
Тя не се възпротиви, не го укори, не направи сцени на ревност. Може би дори не забеляза, или поне не в началото. Беше много заета. Заета да твори прекрасности. Заета с поредния успешен миг. Заета да утешава приятели… и да се извинява…. Много заета. Една неприлично интелигентна блондинка, преуспяла (въпреки бежово-русия цвят на косите си), с фини черти, леко сериозна и в същото време по детски любопитна усмивка и две сладки трапчинки.

Срещна Я случайно на едно от тривиално скучните арт събития (наричаха ги изложби) в някаква седмица на толерантността. Накратко казано лайт мотивът на подобен род изяви бе неколцина художници, кой от кой по-велик, според скалата на личното си его, да се възхвалят взаимно, сключили скришом пръсти – да не им се хванат лъжите.
Тя не просто се открояваше, тя направо се набиваше в очи, на фона на творческата кинкалерия в залата. Погледът й искреше. Наблюдаваше Я как удивено се взира в платната и скулптурите. Беше едновременно земна (формите й веднага го грабнаха) и ефирна, сякаш се носеше над реалността. Беше Тя. Подразни го, настоявайки с ината на дете, че толерантността съществува, и че тя вярва в позитивизма на обикновения човек.
„Обичам гълъбово сиво… Хората по принцип са добри… Всеки е безценен…Прекрасна творба… Сенките говорят повече от цветовете…”
Следеше как отмята глава, когато се смее, а къдриците й преливаха от златисти полета изпечена ръж в чувствения оранж на наситен с еротика летен залез. Хиляди косъмчета потъркваха гальовно тела в премерено оголените рамене. И в ума му изригна симфония от нестройни цветове и звуци – мелодия от чувства на внезапно осъзнато влюбване.
В такива мигове се усещаше малък, усещаше се недостоен – той, създателят на светове от палитри - прозаично скучен и разпръснат в погледа на тази неприлично интелигентна блондинка ( като се замислеше, косата й притежаваше и уникален бежов нюанс, напомнящ праскова през юли ).
Тя беше толкова близо, и толкова недостъпна, защото беше за всички. Никой не я притежаваше, но едва ли имаше мъж, в чиито лични фантазии да отсъства. Наблюдаваше как я искаха – търсеха повод да я заговорят, ласкаеха я, гледаха да се доближат и уж случайно да я докоснат. Протягаха длани и души в очакване…за внимание. Нея, черешката на тортата, върхът на айсберга, вулкан от гальовно приплъзващи се къдрици в нюанс от златисти полета изпечена ръж до чувствен оранж на наситен с еротика летен залез над обагрени в зелено ресници.
Никога нямаше да я заговори. Не би посмял. Но тя остана достатъчно дълго пред платното му.
- Харесва ли ти?!
Гласът със сигурност не би могъл да е негов, макар да излизаше от собственото му гърло. Обърна се и погледът й го прониза.
- Ваша ли е?
Кимна.
- Прекрасна е. Скалата излъчва невероятна енергия, а в същото време реката, като че мърка приспивно… и цветовете… цветовете са някак приглушени, създават усещане за вечност.
- Сигурно така ти изглеждат повечето пейзажи, пред които се спря.
Очите й потъмняха за миг. Напомниха му нощно море. Тялото й се изпъна като струна, а трапчинките леко разкривиха съвършената си форма. Но така беше още по-хубава.
- Е, може и да съм руса, но със сигурност имам достатъчно богат речник, за да не се повтарям.
Обърна се и продължи да съзерцава. Добре, че се обърна. Отговорът й го накара да се изчерви. Почувства се крайно глупаво. Точно когато имаше шанс да бъде близо до нея, да я задържи с разговор, да пофлиртува даже…той, както винаги се издъни. Ядосан се отдалечи и грабна чаша с вино. Беше евтино, леко киселееше, но на кого му пукаше. Наблюдава я през цялата вечер, разстроен от нелогичното си поведение. „Пропилян шанс…пропилян шанс” като развален грамофон зацикляше в главата му и слепоочията му пулсираха в такт с него.
Тръгна си рано и през цялата вечер води безсмислени спорове с огледалото. Убеждаваше се, че Тя просто е била учтива да се спре пред картината му, но някъде навътре, надълбоко, в душата пърхаха пеперудени крила - палитра от нюанси в златисти полета изпечена ръж до чувствен оранж на наситен с еротика летен залез.
Мина време. И тогава, тя влетя в живота му. Влетя е точната дума – като необуздан копнеж по немирно зелено, като подухване на вятър, разбъркал пастела на облаците пред буря, като тръпчиво ухание на зряла праскова…като Тя.
И вече знаеше, че е влюбен. Погледна се в очите й. Силата на сътвореното помежду им взриви самотното му съществуване. Не беше тъжен. Тъгата изваля през нежните й пръсти и в душата му поникна песен, развързала мълчанието на думите.
Вече не можеше да не е влюбен. Когато за пръв път се унесе, лек като облак след дъжд, до гърдите й, сънува пеперуди. Танц от феерия и цветни петна шеметно пулсираше в мислите му дълго след като се събуди, в такт с лекото й ритмично дишане. Залезно оранжеви къдрици върху избелялото бяло на евтина мотелска възглавница разпръскваха аромат на праскова през юли. Устни, извити във въздушна, почти въздишка, лека усмивка, приканваха за целувка – дълга, страстна, болезнена даже. И той я целува много пъти, и много дълго…и винаги страстно…. до дъно. Дори когато усещаше, че дробовете му парят от липса на въздух, дори когато тя се опитваше лекичко да се отдръпне… той отпиваше жадно, нахлуваше със страст, вплиташе пръсти, и душа. Всеки път усещаше нещо ново. Всеки път очакваше нещо ново. И още. И още. Сетивата му, ослепели до преди миг, достатъчно дълъг, за да не иска да го помни, се събуждаха и жадно попиваха цветността на живота, носещ името й.
Тя беше негова. „Черешката на тортата”, еротичната фантазия на ония, които дори не сключваха пръсти, когато лъжеха с изкуство, финото тържество във възхвала на цялото наивистично и неприлично разпръснато върху платната его, много след седмицата на толерантността…Беше само за него. Вече не можеше да не е влюбен.
И тогава поиска да я има само за себе си, да я затвори, да я заключи, за себе си до…безкрайността, да я притежава. Само той.
- Не ме наранявай.
. Ти искаш да си на всички.
- Аз съм твоя…
- Като пеперуда си… носиш се над всички, приятно ти е да те ухажват…
- Аз дадох цветността и уханието си само на теб…
- Ти дори не си честна да си признаеш, че ги предлагаш на всеки….
- Те се дават веднъж, мило….
И той спря да я целува страстно. Убеждаваше се, че я обича. Повтаряше си го хиляди пъти на ден. Дори се оплакваше пред приятели, които тайно сключваха пръсти, когато го убеждаваха, че е само негова. Но…спря да я целува страстно. Споделяше оранжево наситения с цвят на праскова през юли залез в косите й. Събуждаше се с избледняващия спомен за разнежено море. Разсипана палитра, в очакване да съмне …без нея. Ревниво я пазеше. А всъщност се отдалечаваше тихо, на пръсти. Отдаваше го на дребните ежедневни грижи. Упорстваше, че не му е дала всичко…
***

Другата се появи изведнъж. Другата беше…Различна. Като шеметен дъжд, изневиделица в слънчев августовски ден, като немирно докосване на стръкче невен в косите. Имаше очи на кошута. Имаше дързостта на неподготвените…Другата.
***

- Харесва ли ти картината?
- Вече съм склонна да си мисля, че всички са прекрасни, но пък интелигентните блондинки били на изчезване…Може би е виновен пеперуденият шепот в късен залез, когато небето и земята си приличат, цветността на сетивата е бледа сянка, впримчена в изхабени от повтаряне молитви за любов…
***
Другата го държеше под ръка. А там, само на длан разстояние миришеше на праскова през юли, ароматът й се носеше в оранжево златистото на летен залез, разнежен от обагрено в зелено зеници – голямата любов, която престана да целува страстно.