автор: geostal

Стоях си спокойна, бих казала, задрямала, спяща. От много време никой не ме бе докосвал, разтварял, притежавал. От много време не бях усещала човешки пръсти, очи да ме гледат, бях жадна да уловя човешки дъх, пулсиращо сърце, вълнение.
Не съм само аз така! Немалко от моите сестри имат същата съдба – захвърлени, непотребни, жадни за човешка ласка и доброта, за общуване и споделяне. Но, уви!
Един ден нахълтаха някакви хора. Хванаха ни, сложиха ни на пода една връз друга, бързаха, ръцете им, прашни и потни, ни пипаха грубо, безжалостно, безцеремонно.
Не знаехме какво става и какво ще ни сполети. Никой не ни попита, не ни поискаха информирано съгласие, за каквото и да е. Както си лежахме на пода, неочаквано започнаха да ни тъпчат в чували, възроптахме, някои викаха, други пищяха от шок и ужас. Никой досега не си бе позволявал да се държи така с нас. Завързаха чувалите, не ни достигаше въздух, бяхме смачкани, обезверени, отчаяни, с потъпкано достойнство…Вероятно това са изпитвали и евреите, когато са ги натикали като животни в товарните вагони, за да ги отведат в лагерите на смъртта. Тогава е имало война, а днес е мирно време, даже живеем в демокрация и в правова държава.
Не можехме да се защитим, не знаехме как да убедим нашите насилници колко сме ценни, с колко любов сме създадени! Дълбока обида завладя сърцата ни, душите ни бяха покрусени! Ей, хора, спрете, недейте! Глас в пустиня беше нашият.
Завлачиха чувалите по пода, след малко ги вдигнаха и ги захвърлиха в някакъв контейнер един върху друг: безразборно, безразсъдно, без жал, сякаш бяхме тор и непотребни вещи. А ние бяхме хубави: шити и лепени, с твърда и с мека корица, българска и световна класика, поезия и проза, за деца и за възрастни…
По някое време контейнерът се издигна и потеглихме нанякъде. По същия начин ни стовариха под някакъв навес, като преди това минахме през голям кантар, където в страха и отчаянието си успяхме да доловим отделни реплики:”Бракувани са! Нето – 2.5 тона! Елате да получите парите!”