автор: iszaard

До следващата зима... Колко дни
ще се търкулнат помежду ни многозначно.
Навън е светло, ала в мен горчи
една надежда - повече препятствие.

Двулика - за добро е, и за зло.
Но не и в онзи твърде точен смисъл.
Понякога всевиждаща, с око
в космическите свитъци промислено.

А друг път - просто счупено парче,
от древно недослучено вълшебство.
Да се откажа ли?! Но твоето лице -
не умореното, а точно твърде детското,

ме връща на съмненията крехки
в тревожната, измъчена повърхност.
Да се откажа ли от сетната си дреха,
щом и това не бе, и не е мъдрост.

А нещо друго. Стихче недосричано...
Защото някак още не умея
да се разтворя в теб. Така да те обичам,
че да живея в теб, но без аз да живея.