автор: Gorqsht_Snqg

На Рицарят, до който съм отляво с обич

Свали доспехите си. И поспри до мене -
в дланта ми глътка обич да разпръснеш!
От Походи дали остана време
в очите ти един път да възкръсна?

Не зная, Рицарю. Но ти поспри за малко
в зениците ми неми от самотност.
Допри ги с шепот. /Толкова е жалко,
Че цял живот те няма да ги стоплиш!/
Сега поспри! На мене ще ми стигне
на рамото ти мъжко да поплача.
Да ти разкажа трудните години.
Да те посрещна...И да те изпратя.
Прости ми, че душата ми е бедна
от принцове пирували назаем!
Не ми оставиха и залък звездност
със който тебе някак да нахраня.
Не ми оставиха и капка сладост.
А сълзите за пиене не стават -
виж как горчат по кожата ми бяла!
/Дано ги спреш преди да те удавят!/

Поспри се, моля те! За миг да те усетя!
Да се огледам, стихнала в дъха ти.
Сърцето ти от Истина по-светло
ще пазя безутешно до върха си!
Където няма кой да ме догони –
по стръмното обръщат се карети
и няма как да стигне принца с трона.
А тебе, Рицарю, дали ще те усети
принцесата ти спяща в свойта кула?
Прости ми, че на нея не приличам!
Все пак поспри! И превържи със думи
Очите на най-тъжното момиче -
та да не видя как си тръгваш тихо.
Аз принцовете, всичките, прежалих.
А тебе, Рицарю? Така и не попита.
Дано повярваш, че ще те забравя!
Дано повярваш щом ти се усмихвам,
че лесно те прегръщам на раздяла.
Ръката ти, че няма да ми липсва.
И че отново ще осъмвам цяла
без погледа ти верен като нежност,
която ни застига твърде късно.
Сега върви! Преди до безнадеждност
да те обикна...И да не възкръсна.