автор: daro

Когато миг след миг
си само лик примигнал
и дъх след дъх на сек прекъснат
по отвеса,
в изпитание окаменяваш като мит
съпроводен до пределите на разума.
Дочуваш срастванията на резки звуци
от екове на чукове, клеми, клинове
по стена стаила тайната на „дивите”
и протриването на въже по канарите.
И се спускаш в пукнатините на пръстите,
загрижени да я опазят чиста –
Иглата в природното величие.

Девата, осъмнала с ръждивите ками
вклинени между прешлените на гръбнака.
Несходството на ходила те завладява
с белезите на човешко безразличие.
Пропъдил всякакви задръжки – да покориш!
От полски хълм да оскверниш планински храм
с недопустимото нехайство – ничие.
Нима сме толкоз непохватни и коварни!?

От ручилото на гайдата струи
родопската обемност над земята.
Едно трептение на чистотата
с мелодивността на въздуха се смеси.
Свръзката на причудливо изключение,
недосегаемата висота – Те бяха –
три ангела сближени на върха, Иглата.

Подвластен на възхищението си,
в ядката на съществото се катерих
към несвойственото отчуждение и…
в градските ни построения застинах.
Когато пламъчето бе заспало
и в спокойствието си не помръдваше дори,
врата от полъх леко се отвори
и с отскок в очите му се удвои.
На този, който го запали…
и който си остана на връх-мечтите
в подножие на сянката.

*посветено на
Марин Вулджев, Венцислав Николов и Петър Дамянов