И ето го пред нас стои човекът.
И сякаш в себе си изгубен беше.
Във своят вътрешен объркан път.
Висок, прегърбен, леко грозноват.
Петнадесет процента само,
красиви са на този свят.
Вървеше и слова редеше.
Къде си мое щастие, къде?
Къде си ти късмет така желан?
Разплака камъните и гората.
Той бе изгубен, беше сам.
Безбройни бяха, като него.
Нагазили до гуша в самота.
Обезверени във добро и хора.
Небето отрони нова сълза.
Объркан бедният човек шептеше:
- Тука няма Бог и ред.
- Закони, честност, справедливост.
Бледи сенки ходят навред.
Подгизнала в поквара се
тресе Земята
Всеки иска повече сърца да изяде.
Накрая се смее съдбата
със красиво студено лице.
Човекът падна на колене.
Боже мили, помогни.
Защо добрият биеш със лопата?
А злият пълниш с благини?
Един да има много,
милиони трябва да гладуват.
Защото той е много хитър, а
другите да си робуват.
Добър и честен бях.
Дори душата си отдадох.
Но вместо по-добър живот,
надолу все пропадах.
Неземна светлина накрая
обагри го Човека.
И чу се меден глас в нощта:
- Блажен ще бъдеш ти от тука,
напред във всички времена.
И филмът свърши.
Тръгна си всяка душа.