автор: verysmallanimal

Най-самотният човек на света се събуди.
Без да се облича отиде до прозореца и дръпна пердето – зад него вместо стъкло имаше стена. Всъщност и прозоречната рамка не беше истинска, а нарисувана. За какво ми е перде, щом нямам прозорец, помисли си той и ядно дръпна пердето, което се свлече в краката му и се превърна в малка локва. Водата беше студена и човекът отскочи назад.
След кратко колебание се упъти към вратата, спря нерешително пред нея и бавно, предпазливо посегна към бравата. Заключено. Долепи око до шпионката и успя да различи неясни силуети. Някой, нещо, се движеше отатък, чуваха се приглушени гласове, но колкото и да се напрягаше, не можа да долови отделни думи. Или поне не познати. Потръпна от студ и едва тогава осъзна, че е гол. Мисълта за топъл душ или – защо не – вана, го ободри дотолкова, че по пътя към банята дори си подсвиркваше фалшиво някаква мелодия.
Развъртя крановете и докато чакаше ваната да се напълни се обърна към голямото огледало до вратата на банята.
Не видя нищо. Тоест, видя отразената закачалка за хавлии и част от ваната. Но не и себе си. Пристъпи наляво, после надясно – нищо. Сякаш огледалото не знаеше, че той е там. Мисълта беше толкова абсурдна, че човекът се разсмя. Прибли жи се плътно, така, че дъхът му замъгли повърхността на огледалото и тихичко прошепна:
- Огледалце, огледалце.... – как беше по-нататък? Няма значение, просто трябва да се цопне във ваната ми да измие цялата заобикаляща го глупост.
Обърна се и бързо прекрачи във водата.
Нямаше дъно. Потъна рязко, водата се затвори над главата му, а той продължаваше все по-надолу, все по-дълбоко. Светлината изчезна, наоколо бе тъмно, тихо и..страшно. Инстинктивно отвори уста да поеме въздух и веднага се изруга за глупостта си. Но в дробовете му не нахлу вода, както очакваше. Нищо, нито вода, нито въздух. И тогава разбра – не е буден, не е в банята, дори изобщо не е ставал от леглото. Това беше сън в съня, макар и тъй реален. Сега вече ще се събуди наистина, ще стане и...
Лежеше на пода, с разперени ръце и крака. Пак беше гол, но не му бе студено, дори напротив – подът беше горещ. Тъй горещ, че човекът почти почувства как кожата му се напуква. Понечи да стане, но в този миг подът се огъна под него като че беше от тесто и с неприятен мяскащ звук го всмука в себе си. Постепенно натискът на тестото или каквото беше там отслабна, човекът се размърда и отвори очи. Без съмнение това беше още един сън.
Сънища – един в друг, като матрьошки? Абсурд! Трябва да има начин да прекратя това, рече си. Погледът му попадна на пиличката за нокти върху нощното шкафче. С трепереща ръка я сграбчи и я заби в бедрото си. Болката се стрелна нагоре по крака, прониза цялото му тяло и увисна, блестяща и изгаряща, зад слепоочията. Издърпа пилата, захвърли я на пода и като изтри бликналите от очите му сълзи скочи от леглото. Една едничка мисъл, едно само желание – да избяга, да изчезне, да се скрие от кошмара – го водеше, когато се блъсна в гардероба.
Не беше сблъсък. Просто премина през вратата, през окачените вътре дрехи и се озова на улицата. Сигурно беше още нощ, защото в тъмнината не се виждаше жива душа. Човекът се огледа и хукна по пустия тротоар.
Най-самотният човек на света продължи да тича без да се обръща назад. Стъпките му глухо кънтяха, докато преминаваше от един сън в друг. Понякога виждаше сенки на хора, които се стопяваха бързо, щом наближеше; понякога чуваше гласове. Спираше пред някоя витрина само за да се убеди, че още сънува, защото никъде не видя отражението си. И продължаваше да тича. След време забеляза, че околността не се променя особено, само усещанията бяха различни. Светлина сменяше мрака, студ – жегата. Вълни от страх, спокойствие, ужас и радост го заливаха една след друга, препъваха го, подхвърляха го високо или го забиваха с всичка сила в земята. Черупките на нечии чужди сънища се пропукваха, пускаха го в себе си, а после го изплюваха – безмилостни играчи, които си подхвърлят топката – отново и отново. Човекът знаеше (знаеше ли?) че някъде, някога, след поредния сън ще стигне до място, където няма сънища. Място, населено с хора, живи, неспящи хора, които вървят по реални улици, говорят за неща, случващи се в реален живот. Които, дори когато спят, са заедно с някого – някой, който духва в очите ти и те измъква и от най-ужасния кошмар.
Може би, рече си той след едно поредно оглеждане в някаква витрина, може би ако имам дрехи ще се видя, ще разбера как изглеждам. Ще ме видят и другите. Някои ще ме познаят, сигурно. И – отново може би – ще разбера къде отивам, чий сън търся. Някой който сънува това което сънувам аз. Толкова самотен, толкова уплашен. Кой знае, току виж този някой ме издърпа навън. Или аз него? Не, не така – трябва да стане взаимно и едновременно.
Навел глава, най-самотният човек в света продължаваше своя бяг. Безкрайната улица свършваше някъде, той бе сигурен в това. И тогава...Ами тогава той просто ще стигне.
Някъде. Някога.