автор: daro

Когато той ме пови в измама,
защо премълча,
че това за Теб е небесна забава?
Тогава в мене бе натрапена врява.
В гълчавата вярвах – напук на мълчанието.
Скалъпено-слепен и съблечен навлизах
в невидимия свят отлъчен от свян.
И нека бъда безмилостно обруган!
Бях античен, скитащ се бог –
скакалец и стихия
със синджири от пръст по шията…
но бях красив.
Зареян не в синевата,
а в синините понесъл погледа си;
към стария скрин с червиви отвори,
където и прах, и патина
са изцяло в миг предвидими;
където рапирата на лъч
промушваше на спрялото време баира;
и неузрялата мисъл ненаситно мелеше
на суровото слово зърната…
И, стига!
Ала окото не спира.
Подхваща звездобер – среднощна беритба.
„Докога бе, пич,
с тази отегчителна премиера! Ера?
Утихни…
Синовността се носи на челото ти
в съвършената яснота на лоба.
Когато Красотата бе глас на Съдбата
и безжалието с пръсти обхождаше смърти,
тогава сърцето откъсна сълзата,
но дъх възкреси душата над бедните скърби.”
Когато в единството, всъщност сме, Ти
нека живеем с нежност, светлината отвътре.
Обмислено и в преход към бъдните дни
да оставим вятърни стъпки в езерото.
Отредена и единствена Ти,
просияваш над мен
в прелестта.