автор: desert_inrose

Ти виждал ли си ужаса в недрата на очите му?
По-явен е от чиста черна вечна мъка;
искрици две от дъното тъй влажно на зениците
сподирят ме из белия стерилен пъкъл.
Позна ли пламъци живот по пулса на ръцете му,
когато трепетни опасваха душата ми
когато бурени сечеше в мен завихрено мачетето
далеч от близките ни форми и понятия...
И хладът бледен с допира от устните -
прие ли го, да отрезви челото ми?
Сега е късно, пак завесите са спуснати.
Така застиват; обли мигове колосани.
Така и не прозря тук милост и прокоба,
доловил без свян, че с него сън презирам...
Не налучквай сам причина, но готова съм,
смърти -до тринадесет и обратно- ще прибирам
догдето тихо се стопя на пресекулка
от времето на прилив бъдна радост.
Днес нека бъда просто ледена висулка
в блян-капчук и топъл минусградус.