Поетите са като всички хора -
разделят се на слаби и добри.
Но всички съчиняват без умора,
когато музата ги посети.
По-слабите се борят със словата,
подреждат ги във строги редове.
Изреждат чувства, случки, като смятат,
че по-подробно, значи по-добре.
А след това ги кичат с епитети,
метафори и разни чудеса.
Накрая, гиздавите си куплети
със гордост те представят пред света.
А истинските, стойностни поети
отдавна са със думите на Ти.
Не ги вълнуват външните ефекти,
създават семпъл, но завършен стих.
От битието им изплува тема,
която те изследват. При това,
посвоему разглеждайки проблема,
успяват да достигнат същността.
Поднасят ни я като нежно цвете,
като бижу, изваяно във стих.
Дъхът ни спира, като го четеме,
на тоя стих любуваме се с дни.
Добре е стих такъв да пише всеки,
но тук явява се въпрос един:
- Ако ги няма слабите поети,
как талантливите ще оценим?