автор: heel

Момичето изглеждаше не на място в трамвая. А и като че ли изпитваше погнуса от блъсканицата около себе си. Ивайло я наблюдаваше с интерес, просто нямаше какво друго да гледа, пък и тя наистина беше интересна – не толкова красива в класическия смисъл на думата, по– скоро чаровна. Чудеше се дали да не й отстъпи мястото си. Реши да не го прави, не беше сваляч по природа, по принцип се притесняваше да прави подобни жестове спрямо млади жени. Вероятно поради някакъв психически дефект, или поради факта, че беше ерген с малко опит с жените.

Ивайло отстъпи мястото си на една баба с бастун. Това му се струваше нормално. Сега, след като вече беше прав, можеше да огледа още по–добре младата дама. Явно не беше много висока, защото се бе протегнала доста, за да се хване за дръжката отгоре. Имаше черна, вързана на опашка коса, и беше гримирана обилно, но някак стилно, и сякаш не беше от „попфолк културата”. А може би беше? Дрехите й бяха скъпи – марково кожено якенце, ефектна блузка с дълбоко деколте и черен клин, на който се мъдреше логото на престижна марка. Ивайло проточи шия, за да даде възможност на очите си да се насладят на стегнатия й задник. Обувките й бяха с доста висок ток, явно се опитваше да компенсира ниския си ръст. Момичето изведнъж извърна глава и погледите им се срещнаха за секунда. Ивайло отмести очи и погледна навън през стъклото; имаше чувството, че тя го е „хванала”. Дали тя не се усмихваше, или периферното му зрение лъжеше? Минута по–късно отново й хвърли поглед, този път големите й черни очи бяха насочени в друга посока. Загледа се в златните й обеци и в изящната извивка на оголения й врат. Устните й бяха леко нацупени, може би беше ядосана на някого или нещо.
Отправи се към вратата, защото трамваят приближаваше неговата спирка. Момичето започна да побутва хората пред себе си и да ги пита дали ще слизат. Направиха й място и тя се провря напред. Ивайло я последва.
Тези на спирката се бутаха напред, за да могат де се качат, и препречваха пътя на слизащите. Момичето измърмори нещо и заслиза, като се клатушкаше на високите си токчета, забило поглед надолу. Спъна се в една торба и политна напред, стовари се тежко в краката на хората долу, които в първия момент се отдръпнаха леко, но после се втурнаха към заветния трамвай.
Трамваят тръгна, а слезлите продължиха по пътя си, като се правеха на ударени, макар че неколцина хвърлиха любопитни погледи през рамо. На спирката останаха само момичето и Ивайло, който реши да не се прави на ударен. Все някой трябваше да остане. Момичето седеше на асфалта, стиснало с две ръце левия си крак, и скимтеше от болка. Горната част на тялото му се поклащаше като в транс, а главата му се мяташе напред– назад като развинтена. Ивайло се приближи.
– Ударихте ли се?
Момичето протегна ръка и го хвана за крачола. Гримът й беше започнал да се размазва от потеклите сълзи.
– Дали е възможно да не е…
– Какво?
– Как можа да се случи точно на мен! Не, ужас!
– Да викам ли линейка?
– Викай де, какво чакаш! Не виждаш ли крака ми!
Левият й крак беше леко извит навътре, като малко под коляното имаше странна кривина, която определено не изглеждаше естествена. Направо си изглеждаше гадна.
Ивайло извади телефона си и посегна да набере 112.
– Я остави ги тези, кой ги знае кога ще дойдат. Ето ти ключовете от колата. Ето там, онзи син джип пред бялата къща. Тичай и го докарай. Мамка му, знаех си, че не трябва да се качвам на този тъп трамвай. Ама онзи идиот приятеля ми хукна нанякъде с приятели и ме остави сама да се оправям с нотариуса. Да ми беше казал, че няма да ползва джипа! Какво чакаш, отивай да докараш джипа! Не виждаш ли, че умирам от болка!
– Ама аз… аз нямам книжка.
– Я стига! Той е автоматик. Палиш и тръгваш, лесно е! Хайде!
Ивайло наистина нямаше книжка, но беше карал опела на баща си и имаше някакъв опит, така че се престраши. Изтича до джипа, отключи го и го подкара. Отправи се към спирката, където младата дама седеше на мръсния асфалта и проклинаше съдбата си. От неопитност в шофирането или от нервност закачи една кофа за боклук и на лъскавата боя на джипа се появи грозна драскотина.
– Хей, идиот! Сляп ли си! Пепи ще ме убие като разбере! Хайде, не се мотай! Спри точно до мен, нищо, че ще препречиш пътя. Да чакат, майната им. Не виждаш ли, че няма да мога да се изправя сама! Помогни ми. Не така, пази ми крака, да не съм ти чувал с картофи! Абе, момче, боли, хвани ме здраво, не ям хора! Дръж ми крака неподвижен, че не се трае. Ама много си смотан! Не на предната седалка, бе, отзад ме сложи. Ти изобщо имаш ли акъл в главата!
– Знаете ли, имам много важна работа, така че просто ще звънна да извикам линейка и ще тръгвам!
– Я не са прави на обиден! Ти ме бутна, длъжен си ми!
– Не е вярно, не съм виновен. Вие сама се спънахте.
– Няма значение, карай към „Пирогов”, че умирам от болка. Сега пък какво? Добре де, ще ти дам пари. Колко? Хилядарка?
– Не ви искам парите.
– Хайде, карай, и внимавай да не удариш джипа, че Пепи е маниак на тема коли.
Ивайло подкара към „Пирогов”. Толкова беше изнервен, че едва успяваше да контролира мощната машина. Чувстваше, че прави огромна грешка, но от друга страна искаше да помогне. Отдаваше грубостта на младата дама на ужасната болка и беше склонен да й прости. А я тя нямаше вид на простачка. Горката.
- Хей, къде остана лявата ми обувка?
– Ами … на спирката. изхлузи се от крака ти докато те слагах на задната седалка.
– Ама че си смотан! Защо не я взе? Това са италиански обувки по поръчка.
– Не мисля, че ще ти потрябва скоро.
– О, много отворен стана! Хайде сега върни се и прибери обувката!
– Щом не бързаме за никъде.
– Върни се ти казах! – изкрещя момичето.
Ивайло обърна и подкара към спирката. Спря, слезе от джипа и прибра обувката. Постави я в треперещите ръце на момичето, което му метна злобен поглед, но си замълча.
– Нали не минаваш нарочно през дупките, за да ми причиняваш болка?
– Разбира се, че не!
– Тогава се постарай да ги избягваш, моля.
– Имам аспирин в себе си, искаш ли?
– А трева нямаш ли?
– Не.
– Пий си ти аспирина. Я настъпи малко газта!
– Мисля че ти казах, че нямам книжка.
– О, добре. Тогава просто внимавай да не удариш колата.
Последва кратко мълчание и Ивайло се поуспокои.
– Искаш ли да се обадя на някого?
– Майната им на всички, след като ме оставиха да пътувам с градския транспорт.
– Жестоко са постъпили с теб.
– Усещам нотка на подигравка в гласа ти. Аз не съм коя да е, така че не се ебавай с мен.
Ивайло тъкмо се канеше да отбие и да остави малкото чудовище да са оправя само, когато го чу да плаче и сърцето му се сви.
– Какво?
– Кракът ми изтръпна и започна да се подува, май ходенето до Монако се отлага.
– Не мисли за екскурзии, важното е да се оправиш – успокои я Ивайло.
– Не говоря за екскурзии, а за бизнес, ти да не ме смяташ за някоя смотла.
Ивайло си замълча и настъпи газта, копнееше всичко да приключи възможно най–бързо. В това време момичето извади телефона си, свърза се някакъв човек и го помоли да задейства връзките си в болницата. Явно нищо не се получи, защото последва водопад от псувни и телефонът полетя към страничното стъкло.
Стигнаха до „Пирогов”
– Бипни му на този да се маха. Какво се мотае!
– Това е линейка!
– Нали не намекваш, че ще трябва да чакаме.
– Точно това намеквам.
– Тичай и кажи, че има спешен случай. И да дойдат бързо да ме вземат с носилка. Чакай! Ето ти няколко стотачки, да си поразмърдат задниците.
Ивайло се поколеба, но ги взе. Изтича при санитарите отпред и им каза, че кара жена със счупен крак. Те хукнаха да докарат носилка. В това време Ивайло чу момичето да крещи и изтича при него. То се бе надигнало и търкаше лицето си с длани.
– Защо не ми каза, че гримът ми се е размазал? Не видя ли на какво съм заприличала?
– Не мисля, че това ти е проблемът в момента.
– Ето ти кърпичка, избърши ми лицето, но старателно, не искам никой да ме вижда такава.
– Но санитарите чакат с носилката!
– Ами побързай тогава!
Ивайло се зае да избърше милото личице на малкото чудовище. А лицето й наистина беше миловидно, да не повярваш. Без грим приличаше на ученичка, а може и наистина да беше ученичка.
Скимтеше от болка, докато я качваха на носилката, но поне беше спяла да приказва за момент.
– Аз ще тръгвам, пожелавам ти много късмет…
– Никъде няма да ходиш, не можем да остави колата тук, а и после кой ще ме прибере.
– Ще се обадиш на мъжа ти.
– Да се обадя на Пепи? Не. Сърдита съм му.
– А на мен не ми ли се сърдиш?
– Дръж се ката мъж за момент и престани да се правиш на обиден. Не можеш да ме изоставиш в такъв момент, нали?
За пръв път в гласа й се появи нотка на колебание.
– Добре, ще изчакам, но ако те приемат за лечение…
– Да не мислиш, че бих лежала тук, тук е за … не е за мен, просто лекарите са добри. Само да си ме зарязал!
Отнесоха я към спешната травматология. Ивайло прибра в жабката парите, които тя му бе дала, и премести джипа на паркинга. Зачака.
Няколко пъти влиза да пита за нея, но нищо не му казаха. Реши да чака при джипа. След около два часа дойде запъхтян санитар.
– Една млада жена ми нареди да извикам шофьора на този джип. Вие сте, нали?
– Може да се каже.
Санитарят го изгледа учудено и тръгна към входа. Ивайло го последва.
Малкото зверче седеше на една очукана метална количка и гледаше тъпо стърчащия си напред ляв крак, който бе поставен целият в гипс, от средата на стъпалото до горната част на бедрото. На челото й се бяха появили „мисловни” бръчици, а може би просто изпитваше болка или гняв. Ивайло реши, че става въпрос за второто и предпазливо пристъпи напред.
– Наред ли е всичко?
– Това „наред” ли ти се вижда? – Сочеше дебелата гипсова превръзка.
– Ако са ти наместили кокалите, значи всичко е наред.
– Внимавай в картинката, не се отнасяш с подобаваща почтителност към фината ми костна структура.
Ивайло се замисли. Това изречение го беше объркало. Вече не беше убеден, че тя е обикновена мутреса с дълбок селски корен.
– Какво? Какво се мотаеш? Изведи ме от това ужасно място.
Забута я към изхода.
– Сега отиди да купиш количка, ето ти пари – Тя бъркаше в дамската си чантичка.
– Количка?
– Да не мислиш, че тази ще си я нося в къщи. Да не говорим, че ме е гнус да седя в нея. Избери най–хубавата, имам пари. В онази пряка имало санитарен магазин, тичай. Първо ме качи в колата, глупчо. Не виждаш ли, че пречим на хората да минават.
Ивайло я вдигна и я понесе към джипа. Зачуди се как се е насъбрала толкова злоба в такова крехко телце. Едва ли тежеше повече от петдесет килограма с гипса, а той като че ли тежеше доста.
– Май са ти срязали марковия клин – клъвна я той. Опърпаният край на клина едва покриваше горната част на гипса.
– Иначе трябваше да ме оставят по прашки, но ти ще ми купиш ново клинче, нали?
Ивайло изсумтя, после отвори задната врата на джипа и внимателно настани зверчето вътре, а то следеше всяко негово движение и като че ли се опитваше да намери някакъв кусур. Но устицата му този път остана затворена, само нослето му се сбърчи недоволно, когато гипсът тупна върху меката кожа на седалката.
Ивайло купи най–скъпата инвалидна количка и се върна. Малката вдигна ръце и направи крива физиономия.
– Какво пък сега?
– Не ти ли дойде на акъла да купиш и патерици. Как ще ходя до тоалетната, а?
– Отивам, а ти ме чакай тук.
– Никъде няма да ходиш. Карай към къщи, после ще се оправяме.
Апартаментът й беше луксозен, огромен, само холът беше петдесетина квадратни метра. Помисли си, че все още не знае името на момичето, което бе успяло да съсипе целия му ден и да разклати нервната му система. Не му и трябваше да знае как се казва тя. Понесе я към една от спалните, като внимаваше да не удари стърчащия й крак в някоя врата.
– Как ще ме оставиш върху чистите чаршафи! Не виждаш ли, че дрехите ми са мръсни от търкалянето по асфалта.
Ивайло я просна върху чаршафите и се озъби:
– Слушай сега, малка кучко! Не съм ти длъжен с нищо. Развали ми целия ден, а не каза едно благодаря, задето се погрижих за теб. Търпях, търпях, ама всичко си има граници. Не съм ти роб, никакъв не съм ти, а и не искам да те познавам. Търпях те само защото изпитваше болка. Много ти здраве. Ето ти ключовете. Чао, госпожичке.
– Не можеш да си тръгнеш просто така – каза със спокоен глас тя. И като че ли си вярваше.
Той се изсмя и й обърна гръб.
Тя заговори със студен глас:
– Пепи го няма и няма кой да ми помогне. Не съм оттук и тук нямам роднини и приятели. Всъщност от Пловдив съм …тук съм по… бизнес дела. Не лъжа, наистина. Кракът ме боли ужасно, а няма кой да ми купи обезболяващите, които ми предписаха. Да не говорим, че не мога да ставам от леглото, а трябва … да посетя банята. Дрехите ми са мръсни, едвам се търпя. Свива ме коремът, гладна съм. Няма да мога сама да се оправям.
– Обади се на този твоя Пепи! Той да се грижи за теб.
– Пепи ще се върне вдругиден.
Ивайло пребледня и се хвана за главата.
– Ще се опитам да бъда добричка, обещавам.
После като се почна. Всяка минута тя му измисляше нови и нови задачи. Помогна й да се преоблече и я занесе в тоалетната да се изпишка. Приготви й супа. Купи предписаните лекарства. Сглоби инвалидната количка и я научи да се придвижва с нея. Премести телевизора от хола в нейната стая. Но това беше само началото.
– Знаеш ли какво?
– Не.
– Не си харесвам ноктите на краката, мисля да ги лакирам, и без това само те са ми пред очите.
– Ами лакирай ги де. Къде ти е лакът, ще го донеса.
– Не мога да избера цвят. Ти, кой предлагаш.
– Не разбирам от лакове за нокти.
– Кой ти харесва.
– Бледорозовия… примерно.
– Добре, действай!
– А, не, лакирай си се сама, аз ще подремна малко.
– Как ме виждаш да се сгъвам! Да не искаш да се размести фрактурата.
– Нищо няма да ти се размести.
– Лакирай ми ноктите, веднага! – изкрещя тя.
– Обеща, че ще се държиш добре с мен.
– Не, обещах, че ще опитам да се държа добре с теб.
Ивайло й лакира ноктите, но не получи и едно мерси в замяна. Само подвиквания, защото не беше особено прецизен от нерви.
– Сега измисли как кракът ми да е вдигнат високо.
– Нали донесох всички възглавници!
– Не е достатъчно, по–високо трябва, иначе боли и ставам още по–лоша.
– Знаеш ли, ти не си нормален човек!
– До известна степен си прав, всъщност наполовина.
– Табуретка може да подложим.
– Не, монтирай кука на тавана, вържи въжета и окачи крака ми на тях. Пепи има инструменти в гаража.
– Ох, добре.
Десет минути по–късно.
– Не виждаш ли, че пада прах върху мен! пробивай по–внимателно!
Ивайло се справи с задачата и посегна да вдигне гипсирания й крак и да го мушне в клупа от чаршаф, който бе вързал за въжетата.
В този момент в коридора изтрополяха тежки стъпки и секунди по–късно на вратата се появи дебеловрат мускулест мъж с гола глава.
– Пепи! – изписка малката злобарка и запърха невинно с мигли – Ти си се прибрал!
Пепи изглеждаше много, ама много ядосан. Лицето му беше червено като домат.
– Таня, казах ти, че повече няма да търпя твоите садо–мазо игрички. Обеща, че ще престанеш с тези въжета, белезници и нагорещен восък, и другите глупости. За срам ме направи пред приятелите. Това новият ти роб ли е? Много смотан изглежда, прилича на счетоводител. Толкова ли си изпаднала вече?
– Пепи, бъркаш, не е това, което си мислиш…
– Не ми пука, че ми изневеряваш, отдавна не ми пука! Край, махайте се веднага от дома ми! Хей, смотаняк, нарамвай я тази и я изнасяй оттук! Халал да ти е!
– Пепи, грешиш!
– Веднага изчезвайте – изрева Пепи.
Ивайло изхвърча навън, носейки на ръце новата си придобивка.
– А сега какво? – попита Ивайло и облиза с език сцепената си горна устна.
– Ами… съдба… като се е почнало… така ще е. Носи ме у вас, ще ти погостувам.
– Не, не, не! – Искаше му се да я метне на земята и да избяга, но нямаше кураж да предприеме такова решително действие. А и тя изглеждаше толкова крехка и беззащитна в този голям, изпълнен с безразличие и отчуждение град.
– Ще се опитам да бъда добричка, обещавам.