автор: Milvushina

Продължение от Мечтата на Оног (14)

Пролетта се смени с лято, лятото – с есен, а в края на есента магьосникът повика Оног и Валора в работилицата. Още отдалече си личеше, че е силно развълнуван.
- Вижте! – премина той направо на въпроса.
В ръцете си държеше кесия от черно кадифе. Отвори я и извади от нея прозрачен кристал, голям колкото свит мъжки юмрук. Магьосникът вдигна кристала високо пред очите им, за да го разгледат. Там, където слънчевите лъчите го докосваха, се пръскаха стотици цветни искри.
- Удивителен е – ахна Оног, който за пръв път виждаше такъв.
- Цената му също – небрежно подхвърли магьосникът и го прибра обратно в кесийката.
- Джуджетата може са ти одрали кожата, но кристалът е съвършен – каза Валора. – Напълно готови сме с маслото. Още утре ще можем да го изпробваме.
Рано на следващата сутрин алхимичката и Оног се появиха в работилицата и намериха Корнелиус да снове нервно пред голема с ръце пъхнати в противоположните джобове на робата му.
- Най-сетне! Къде се бавите, да започваме!
- Чакал си години, ще устискаш още половин час. Имаме право на чаша силен чай да се събудим – прозя се шумно Валора под ленената покривка.
Оног наля масло в резервоарите на торса, главата и всеки крайник на голема, после съедини всички части.
- Нека погледна кристала отново – каза Валора.
Корнелиус й подаде кесията. Тя предпазливо развърза кожените каишки и надникна вътре.
- Изглежда недокоснат. Добре, да започваме! Дай ми дясната си ръка.
Магьосникът предпазливо протегна длан към нея, а Валора я одра в средата с върха на остър нож . На мястото се показа капка рубиненочервена кръв.
- Това ще остави твоя отпечатък и ще свърже малка частица от духа ти с голема. Сега вземи кристала и го сложи в гърдите му.
С треперещи пръсти Корнелиус го постави на мястото му и запечата метала с магията си. С друго заклинание затопли маслото в металните вени на голема и го накара да се задвижи така че да облее кристала. В работилницата се възцари гробовна тишина. Мина четвърт час в напрегнато очакване, а въздухът натежа като пред буря. Корнелиус се съсредоточи, хвана главата на голема с две ръце и завърши заклинанието. Чу се гръм като от удар на далечна светкавица.
Стъклените очи на голема се отвориха. Той се втренчи във фигурата пред себе си.
- Чуваш ли ме? – попита несигурно магьосникът.
- Да.
- А виждаш ли ме?
- Да.
Корнелиус подскочи високо и плесна с ръце. Оног и Валора се прегърнаха.
- Успях, успях!! Десетилетие труд не е било напразно! Успях, успях!!
- Той ни следи с поглед!! Вие успяхте, маестро! Поздравления! - не скри радостта си полуоркът. – Ще трябва да го научим да върши разни неща. Да ходи, да сяда, да носи книги.
- Сега е също като малко дете – намеси се Валора. - Скоро ще те следва по петите навсякъде като пате майка си. Редно е да му дадем име, Корнелиус. Не можем да го наричаме просто “голем”. За своята заслуга ще предложа име аз. Нека бъде Трон. На езика на феите това значи “син”.
- Трон? – замисли се магьосникът и се обърна към металния човек, който беше приковал поглед в тях. – Защо да не попитаме него? Ще приемеш ли името Трон?
Стъклените очи се завъртяха към жената увита в покривка, после към човека, който го беше събудил за живот.
- Аз...Трон?... Да.
Корнелиус сияеше от щастие. Той се завъртя и затанцува около голема, а щом най-сетне се умори, седна тежко в стола и въздъхна.
- Моето творение! Единствено по рода си, невиждано от столетия! Светът ще научи за мен… Целият Магически съвет ще ахне, щом го види. – Той се обърна към чирака си. - Още другата седмица ще покажем Трон на Съвета, Оног. Не съм забравил за уговорката ни. Дойде време да получим признание за труда си.

***
На вратата на Валора се похлопа. Тя мигновено остави хаванчето с чукалото и се затече да отвори. Оног стоеше на прага ухилен до уши.
- Влизай, де, покана ли чакаш! – подкани го тя. – Разказвай!
- Всичко мина добре със Съвета. В началото беше плашещо – дванадесетте бяха подредени в полукръг около нас с маестрото и Трон. Когато махнахме покривката от голема, един от магьосниците стана на крака и сам дойде да го погледне. Показахме им, че може да отговаря, да ни следва, да носи предмети в ръцете си. Зададоха ни куп въпроси и се оттеглиха на съвет, а на следващия ден ни извикаха отново. Направиха маестрото доктор по философия, а той ме предложи за калфа. Съветът ме разпита за произхода ми, а после поискаха от мен да демонстрирах няколко заклинания и … и… повече не съм чирак, Валора! Вписаха ме в книгите и тържествено ми връчиха магически амулет. Ето, погледни! Вече съм магьосник-калфа!
- Напълно заслужено! Браво на теб, Оног!
- Без теб нямаше да се справя – промърмори смирено той.
- Вярно е, но ти ми се довери пръв – напомни му Валора. – А сега? Сега какво предстои?
- Вече съм свободен да напусна кулата. Мога да остана тук или потърся друг майстор, дори да предложа услугите си на някой заможен търговец и да пътувам.
Валора кимна и прехапа устни. Оног я погледна въпросително.
- Взе ли решение как ще постъпиш? – попита го тя.
- По пътя обратно към кулата спряхме за почивка край един поток. От много години не съм виждал гора. Помолих маестрото да ме остави за малко сам. Седнах на камъните, събух си обувките и натопих крака във водата. Чувах песните на птиците, тихото ромолене на поточето. Въздухът миришеше омайно на цветя и билки. Легнах на тревата и в миг изпитах истинско щастие. Всичко в тази кула ми беше опротивяло! Дори от любимата ми супа с пащърнак на Хана ми е втръснало со сълзи. Знам, че за пръв път в живота имам избор в каква посока да поема. Прекрасно е това, Валора, да си господар на собствената си съдба!
- Значи си тръгваш? – попита го тя без да го погледне.
- Както лежах на тревата и гледах небето, си спомних кога за последно правех същото това преди време. Тогава бях само едно просто селско момче, чието най-съкровеното желание бе да стане чирак на магьосник. Дойдох сам, с надеждата да се срещна с господаря на кулата и да го измоля да ме вземе. След седмици на безплодно чакане не ми беше останала храна и умирах от глад. Нямах никакви сили, затова легнах на поляната долу мокър до кости от дъжда и мислех, че едва ли ще доживея до сутринта. Накрая маестрото дойде и ме прие в кулата. До края на дните си няма да забравя първите си крачки тук. Тесните коридори ми се сториха най-прекрасното място на света. Имах мечта и я бях осъществил. Само това имаше значение.
Оног се усмихна и се вгледа надалеч през прозореца. Залезът бе обрагрил небето в златни, лилави нежнорозови краски. Валора нетърпелито се намести в стола си, но не го подкани да продължи.
- Преди да напусна селото обикновено прекарвах времето си сам край реката. Знаех, че там е хубаво, но не можех истински да оценя очарованието на свободата, защото бях нещастно, неуко момче, което копнееше да бъде другаде. Вече гледам на света с други очи. Сега знам, че съм постигнал нещо, а красотата, която ме заобикаля, е моята награда. Обичам тревата, откритото небе и гората, но кулата е моят дом. Домът не е тези кръгли стени, които познавам до болка като дланите на ръцете си. Той е мястото, където мога да бъда истинския аз, където винаги ще искам да се завърна. Сега знам, че ако се затъжа за широкия свят, мога да изляза и да му се насладя, а кулата ще ме чака. Това ми е напълно достатъчно. Вече не съм малко момче. Пораснах, а с мен пораснаха и мечтите ми. Имам много да уча, много да постигна. Решен съм да стана майстор магьосник. Преди исках да бъда приет в кула, а сега – да изградя своя собствена.
- Значи все пак си решил да си тръгнеш?
- Не. Още имам куп недовършени дела. Ти ми помогна с голема, а аз ти обещах да разваля проклятието на Гаргасон. Държа на думата си.
Тъмна сянка премина по лицето на алхимичката.
- Значи така, услуга за услуга? - каза тя равно.
- Да… имам предвид не! – отговори разпалено Оног. – Валора, можех повече да не се върна в кулата, но дойдох по своя воля и желание! Направих го не защото се чувствам длъжен да се разплатим, а защото от душа и сърце желая да ти помогна! Заедно сме в това. Така започнахме, така и ще завършим. Няма да те оставя да се изправиш сама пред онзи ужасен магьосник. Ако ще и на края на света да трябва да идеш, ще дойда с теб… стига да искаш.
Очите на Валора светнаха така, сякаш само това бе чакала да чуе.
- Разбира се, че искам. О, Оног! – Тя го притисна в силна мечешка прегръдка и го целуна по бузата. – Ти си истински приятел…
Полуоркът отвърна на прегръдката и за втори път този ден се почувства като победител.

***
Още същатата вечер Оног се измъкна от кулата. Без да бърза той се разходи в близката гора и накрая приседна до широкия дънер на едно старо дърво, цялото обрасло с мъх. Светулки проблясваха пред лицето му. Той затвори няколко от тях в шепи, а после се засмя и ги освободи. Беше му леко и весело на душата. Струваше му се, че товар колкото цяла планина изведнъж се е смъкнал от плещите му. Полуоркът искаше да прекара цялата нощ сам под звездите, но преди това имаше да свърши нещо важно. Той бръкна в пазвата си и извади от вътрешния си джоб едно вехто листче хартия, свито на четири. На него с разкривени едри букви, присъщи за дете, което наскоро се е научило да държи писалка, бяха написани три изречения. Първото беше зачеркнато с черен въглен. Оног прочете второто на глас: “искам да имам приятели!”.
По-рано беше казал на Валора, че мечтите му са пораснали заедно с него. Така си беше; на мястото на уплашеното, тъжно селянче се беше наместил уважаван бъдещ магьосник. Щом видеха новия му амулет, хората отстъпваха крачка назад и го поздравяваха учитво. При все това под новата роба, дълбоко в сърцето му, все още се криеше дете. Увереността в силите му беше нараснала стократно, но нуждата му от близост с друго живо същество бе останала непроменена от времето. Валора не виждаше в него орк, а нежна човешка душа. Всичките заклинания и скъпоценни артефакти в кулата не струваха толкова, колкото нейното приятелство.
- Разбира се, че ще се върна – каза той тихо. – Домът е там, където е сърцето.
Той се усмихна широко и без капка колебание зачеркна и второто желание.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ