автор: florans

Не само Евридика очакваше своя любим. Младите мъже, съпроводили Орфей в едномесечния поход едва дочакаха да се усамотят с любимите си момичета.
Тази вечер луната над аулето се показа кръглолика, едра, в топъл наситен оранж и премина ниско над планината, за да стане свидетел на светлия копнеж и магическото притегляне на младите.
Бог бдеше над влюбените и ги закриляше чрез горските духове, които нощем бродеха из планината, чрез водните духовете, дето пазеха изворите и пригласяха на бълбукащата им песен, чрез нимфите и музите, които изпълваха пространството в невидимия свят, който влюбените и посветените усещаха като своя сигурна обител. Страстта, любовта и сливането бе тъй естествено, като любовта на птиците, на горските обитатели, на цялата природа.
Векове по-късно щяха да бъдат наложени строги нравствени норми и забрани, а в любовта щяха да припознават и търсят греха – там, където той никога не може да обитава, защото светът на любовта изключва греха. Древните бяха по-близко до изначалната истина и божествените закони, живеейки естествено, като инстинктивно следваха ритъма на хармонията и сътворението…
Орфей се опитваше да забрави видението, но то тежеше несподелено. Една скръб, затворена в сърцето се удвоява, расте, пуска пипалата си и обсебва ума и душата. Но нима можеше да сподели с някого?! Посветеният има тежка съдба. Никой не знаеше докрай какви дълбини обитава душата му, какви тайни разкрива битието, как се преплитат потоците на времето и чертаят събития, които не могат да се променят, да се пренасочат там, където може да се избегне трагичния сблъсък. В такива мигове посветеният познава абсолютната самота. Навярно тя е потребна, защото само в нейната дълбока и непроницаема тишина може да прозре божия промисъл.
Призори оракулът се отправи сам към светилището на Сабазий. Поръча на момците да си почиват и никой да не поема нагоре след него. Очакваше ново знамение и трябваше да потъне в усамотение.
Нищо не подозиращата Евридика спеше върху тревата и се насън се усмихваше. Любовта преливаше и съня и, подобно планински поток бързаше да се влее в спокойните води на по-голямата река. В тези дни и седмици, които и се сториха безкрайни, тя съчини стихове, които носеха уханието на пролетен цъфтеж и билкова омая, нещо от бистротата и чистия звук на планинските извори и звуците на планината. Младата нимфа за пръв път позна творческата сила на любовта, като се сещаше, както за уроците на Евридика, така и за думите на Орфей: ”Да бъдеш поет е върховно благо, да твориш по законите на хармонията, да имаш видения в образи, в чувствени картини, да впрегнеш енергията в ритъм, звук и строфи, е върховно благословение”. За нея любовта бе крилат ангел, който идваше от Горната земя, за да и извести с най-нежни тонове великото тайнство, с което боговете благославяха смъртните…
Ако за Евридика любовта бе висока вода, то за нейния любим тя бе глъбина. Двамата обитаваха безкрайното пространство, проникнато от общия копнеж по единение.