автор: Mitko19

Есен, влажна и студена,
ти защо дойде при нас?
Лято, жарко и засмено,
ти защо си тръгна пак?

Тъй добре ни беше с тебе:
галеше ни със лъчи,
имаше за всичко време -
да работим, да поспим...

Носехме ефирни дрехи,
боси ходехме без страх.
Късахме си плодовете,
подходящи за храна.

А сега, в мъглива утрин
зъзнем в якета, в палта.
После хремави се цупим,
мръщим се до вечерта.

Не лентяйстваме, работим,
не роптаеме на глас.
Ревностно на Бог се молим,
но не му е май до нас.

Бедни, като африканци
разорени от война,
ние, гордите балканци,
чинно внасяме храна.

Разни, мазни европейци
ни се месят ден след ден.
Гледат ни като туземци,
не ни пускат във "Шенген".

Политиците проклети,
що предават ни без свян,
имат свои приоритети -
кланят се на чичо Сам.

Как сега да оцеляваш,
щом различни подлеци
кожата от тебе свалят -
нагли, алчни за пари?

Моля лятото вълшебно:
- Не си тръгвай, остани!
Та дано, макар и бедни,
доживеем старини.