автор: rady

Отпивам чашата си ментов чай,
а слънцето на хълма ляга,
потапям се във моя собствен рай,
умората ми някъде избяга...
... където времето в един сезон е спряло,
наситено със есен, приглушено,
където черното е тъмнобяло
и грозното е често съвършено...
Където мислите са съвместими
с небето, с птиците, със свободата
и грешки от любов са допустими
и все по–нежна е водата...
И всичко си е вече по местата,
като в красив, но сложен пъзел,
на който знам картината каква е:
душата ми – развързан възел...

Отпих от чашата си ментов чай
и залезът във мен се вмъкна...
Не е от ментата, отвътре май
камбана някаква замлъкна!