автор: ev_geniq

Минаха две седмици от както се бяха разделили. Беше невероятно красива есен, картината не може да се опише, ако в главата ти няма една амалгама от всякакви пастелни цветове.
Приказка - пейка в парка на Св.Седмочисленици, бързащи хора да се приберат в своите кутийки и да се ядосват на неоценената до тях любов, на децата, за които нямат време и на часовете, в които искат да си купят щастие. Тя стоеше и си мислеше за това, което се бе случило и незнайно защо изпитваше не тъга, а яд заради неговия егоизъм и себелюбие. Мислеше за нощта, в която бяха сложили край, колко абсурден може да бъде този етюд. Тяхната студентска любов се събираше под покрива на един апартамент в “Люлин 4” - прекрасно гето, пълно с луди, наркомани и хора от ромски произход - понякога тя се питаше това прави ли ги по-лоши хора. Често пъти тя излизаше на терасата и поглеждаше майките с децата на площадката зад блока и незнайно защо не можеше да си представи бъдещето си там и при тези обстоятелства.
Въпросната вечер преди две седмици между тях се разрази скандал, за обичайните проблеми, кой как се чувства и спорейки за това дали малкият принц е открил своята роза в тази връзка. Финалът беше, че не може да се продължава така и всеки трябва сам да търси любовта си. Понеже разстоянието, което трябваше да мине в тази есенна буря, беше от най далечната точка на града до другата, той я убеди да не заминава, да дочака сутринта и да се прибере тогава. Когато си студент не можеш да дадеш последните си 15 лева и счупеното си сърце, за да се прибереш там ,където ще бъдеш сам или може би свободен. Спокоен от свършената работа, той легна в леглото в апартамента на неговата майка, която също беше парена от огъня на несподелената любов, но имаше плод от нея син и далматинката Пердита, която щеше да я топли в наближаващите студени дни, и заспа. Тя запази самообладание, сипа си чаша вино и седна на компютъра , за да оплаче загубената любов и да сподели нещастието в музика, отговаряща точно на момента на раздялата и безизходицата, която е вдъхновение за поеми и основна тема на повечето балади. Сигурна съм , че Графа много е разчитал на това. Песните, които изслуша по 15 пъти, бяха три –„ Тръгвам си без шум”, „Искаш със теб да останем добри познати” и „Бягство”. Бягство, тя нямаше от какво да бяга, получи дозата самосъжаление, легна и заспа, сутринта стана събра двата чифта дънки, няколко пуловера и разчекнатата четка за зъби и просто си тръгна без шум. Ето тук в този момент вървейки към метрото тя забеляза есента. За пръв път и направиха впечатление различните по форма и цвят паднали листа, лекият ветрец, жилетките по телата на хората и се замисли дали есента не е залез или просто край на една любов. Позитивно нещо свършва, но знаеш, че пак ще дойде, по хубаво, с нова надежда и то съвсем скоро. Има ли тъга в есента или само носталгична красота и както беше казал поетът - септември ще бъде май.
Телефонният звън я изкара вън от тези почти философски разсъждения върху това,което се беше случило преди две седмици. Вдигна… Не беше той.
Тя е красива и не страда от липса на мъжко внимание, веднага след раздялата доста екземпляри от противоположния пол останаха доволни и започнаха да кроят планове за нейната утеха. След случката тя се премести да живее на ново място, с повече комфорт, поне душевен. Периодът беше специален идваше финалът на нещо мечтано и това и даваше нови сили и вдъхновение. Тя беше свикнала да бъде винаги с някого и този момент я върна към състоянието на свободен полет. Не се ангажираше с никого, щастлива бе, че решенията, които взима, са само за нея и това я караше да пърха. Разбира се, след като усети вкуса на живота и реши, че всичко си е на мястото, дойде и конфликтът.
Вечерта след записването на последния епизод от един сериал имаше голямо парти всички, които участваха в продукцията бяха там. Разбира се и той. След интересният диалог :
-Как си ?
- Добре.
-А ти?
- Чудесно!
И няколко водки от негова страна , нещо в мъжката му психика се преобърна и той реши, че това завоевание е негово отново. Приближи се до нея и започна с това, че е грешка тяхната раздяла и вкарвайки тежката артилерия как си е представял, че ще има деца от нея се опита да я целуне. В главата и се появиха думите на Есенин – „нецелуваните не закачай, необичаните не мами”. Тя го отхвърли и с това дойде истинският логичен край.
След този случай тя беше, толкова спокойна и повече не се сети за онази нощ и баладите, който изслуша.
Есента напредваше и времето се променяше с всеки час. Нашето момиче се отдаде на обичайните си занимания, които я правеха невероятно щастлива, всичко беше гладко като планинско езеро. Една вечер, тя се прибираше леко опиянена, преминаваше през тъмна неоживена улица. Беше красива, облечена с черен шлифер, високи, елегантни токове, бързаше и точно в този момент срещна погледа си с неговия. Той беше толкова магнетичен, че тя не можеше да го изпусне и тогава, когато магията се приплъзна в дъха, който се виждаше на светлината от мъждукащото улично осветление, тя стъпи на криво и падна. Когато отвори очи той я носеше на ръце към неговата кола, тя много се притесни и с ръка докосна главата си, която беше в кръв. Много екстремно запознанство мислеха си и двамата, чувстваха се неловко, но цялата планета беше с тях в този момент. Тези няколко секунди им се сториха като цяла вечност, все едно бяха екшън герои, които се отдалечаваха на забавен каданс от горяща сграда и съдбата на цяло човечество бе в техните ръце. Той паркира на паркинга на Пирогов, след лутане по кабинетите, и доста страшно изглеждащи пациенти им обърнаха внимание при д-р Светльо, млад специалист от ромски произход, които я успокои, че има леко комоцио и след кратка почивка, всичко ще бъде повече от прекрасно. Това беше тяхната вечер, през цялото време тя не спираше да го наблюдава и усещаше, че все едно вече от много отдавна се познават, чувстваше го толкова близък и искаше да сподели с него всички красиви мигове. Тръгнаха си от болницата и отидоха да пия чай, нито тя искаше той да си тръгне, нито той. Говориха си за миналото им, за работата им, за приятелите им, за политическата обстановка, за книги, филми и музика. Когато сте на една вълна и половин секунда стига, за да разбереш това. Оказа се, че и двамата са кулинарни маниаци и обичат да си хапват и освен това, храната трябва да изглежда добре. Това беше началото на едно добро приятелство. Вдъхновен от разговора за вкусотийки на другия ден той я покани да се видят отново. Радо така се казваше той и нямаше представа колко радост щеше да и дари. Още на следващия ден тя получи смс от непознат номер, в който пишеше следното: „Отиди при клисарката в Св.Седмочисленици, там има нещо за теб ”. Развълнувана тя се забърза към посоченото място и плюс това всеки Божи ден минаваше покрай нея и се молеше за успех и здраве, като непропускаше да пусне по някое друго левче в кутията на Дядо Иван. Отиде при жената, която продаваше свещи, погледна я в очите и преди да си отвори устата жената каза :
- Вие сте Мария нали, точно така си ви представях, бъдете благословена, той наистина ви обича. - и изкара изпод свещите един голям букет от рози, с картичка –„ Бързо оздравявай, че може да не ни стигне времето „ .
Започнаха да се виждат всеки ден и да споделя свободното си време заедно. Дните летяха като разпръснати лястовички от телефонна жица. Обичаха да ходят и да гледат анимационни филми като, после си избираха ,кой кой герои е и се наричаха с имената им до следващото филмче. Наивна, но много весела игра, която се превърна в част от техните ритуали. Една вечер тя го заведе на караоке и копнееше да получи серенада. Той нямаше особено желание, но след като веднъж се престраши и изпя първата си песен, посветена на нея, много фалшиво, той се зарази от тази болест и затвориха заведението. Направиха си екскурзия заедно в първите топли дни на месеца май. Отидоха за една вечер до морето и там на един райски плаж, посрещнаха първия 30 гардусов ден на годината. Вода беше ледена, но тя не спираше да се гмурка, като едновременно трепереше от студ, но изкарваше всякакви рапанчета и мидички, и явно търсеше нещо специално. Изсипа му 5 морски камъчета и стъкълца и му каза :
- Избирай! – Той си хареса една малка мидичка, която приличаше на древна руна от минали времена, това беше неговото сувенирче. До тях на плажа имаш едно семейство от мъж, жена и тяхното момиченце, екипирано с пояс и плувки. През цялото време те не си продумаха нито една дума, не срещнаха погледите си, не се целунаха, а за прегръдки не можеше и да става дума. Двамата на шега ги кръстиха косатките и се заклеха, че никога няма да станат като тях. Разсъждаваха дали за това бе виновно малкото косатче, но това не им даде отговор за тази алиенация. Вярваха ли го наистина не знам, но в този момент бяха истински щастливи.
На връщане по пътя спряха сред слънчогледите, които се кокореха на среща им, правиха си снимки за спомен и се шегуваха, че тя е много подходяща за рекламно лице на маргарин. След като се върнаха от пясъчните приключения, той си проби мидичката и си направи медальон от нея, които не сваляше, дори и във важни бизнес срещи. Всичко беше като в минутите на сън миг преди да се събудиш, как го наричат специалистите, алфа състояние. Точно това си мислеше и тя –„Боже Господи, ако това вълшебство е сън искам никога да не се будя. Тъкмо си го помисли, нещо като ток мина през главата и и затвори очи, когато ги отвори лежеше точно там където беше паднала, преди да се размине с него. Докосна главата си ръката и стана цялата в кръв. Тогава изведнъж се почувства преждевременно остаряла, изгубена, толкова сама и много добре знаеше какво щеше да се случи точно след две седмици.