автор: verysmallanimal

Долу, в равното, където слънцето изгрява сутрин и залязва вечер, селата са се проснали като мечи кожи тук и там – опъват се под синьото небе, притворили лениво очи и хич не се стряскат от пъплещите из тях хора и добитък.
Ако рече едно такова село да се разшири, то има избор – кеф му на дължина, кеф му на ширина. Хората са кротки, псуват се почти шепнешком, бият се само при нужда и ако някой настъпи някого настъпеният не се коси, защото знае, че винаги може да си дръпне крака – място има достатъчно за всички. Ветровете духат равномерно и изглаждат вълничките които понякога се образуват от насъбраната у хората енергия. Погледнеш такова място отгоре и се възхищаваш от сръчността на вселенската тъкачка – равно, гладко, иде ти с ръка да го погалиш.
Но и най-сръчната тъкачка прави възелчета. Нищо лошо няма в това защото такива малки несъвършенства карат света да върви напред.
Такова едно възелче е Мамин дол. Клисурата в която е селото е толкова тясна и къса, че то горкото не може краката да си опъне, та се е свило на кълбо като куче в студена нощ. Тук слънцето не следва естествения си ход – понякога изгрява по обяд, а се случва да залезе малко преди това. И вятърът не изглажда неравностите, а ги натрупва на купчини които се търкалят по улиците като топки от кадаиф. Подгони ли те такава топка имаш избор – да се мушнеш под одеалото или да изтърчиш до кръчмата. Защото и леглото у дома и кръчмарската маса са плоски и равни като ония села в ниското, та дават спокойствие на изтормозените маминдолски души. И масата, и леглото, освен че задоволяват ежедневните желания за ядене, пиене, спане и правене на любов, имат още една, да речем, сакрална функция – те са място за изливане на душата. Душата, както е известно, е едно такова нещо, дето не можеш го измери, не можеш нито да го видиш, нито да го подушиш дори. Тя, обаче, има обем и доказателство за това е нуждата на човека от време на време да я излива. Защото препълнената душа, особено с кахъри, така се подува, че притиска всички по-важни органи в човешкото тяло, прави ги неспособни да работят, а от там животът става стипчив като трънка. Човек с такава душа ходи мрачен, стиска устни и като му кажеш „Добър ден” отвръща ти: „Да бе...” и се фръцва като ощипана госпожица. Мъка е това, а не живот. И ето я масата, най-обикновена маса в сбутана селска кръчма. Ако искаш да разбереш цвета ѝ ще трябва да я прекатуриш – може би отдолу, на опаката страна на плота се е запазил цветът в който е била произведена преди....е, никой не знае преди колко години. Такава маса може би е чувала за покривка, но не я е виждала прекарала е целия си живот както я е майка родила, дето има една дума. Моменти от този живот са надлежно отразени по заливаната с какво ли не повърхност: „1968 – Мар”; „Кметъ да земи да” или дори „Жека ти иба мамата”. Отрудена, очукана, цапана с вино и чорба; лъскана с хиляди лакти, в нея са се вглеждали с радост, очакване, мъка и злоба. Груби пръсти са рисували в локвичките разлято вино картинки като тези на Роршах, дето само рисуващият си знае какво са.
На масата се пее от радост, например „Велик е нашият войник” – цели седемнайсет пъти Гичо Марков я подхващаше, когато му се роди мъжко. И как няма – у тях беше се обърнало на женски пазар, огласян от жена му и четирите му дъщери. Драго му беше на човека, че накрая дочака син и с право.
На тая маса бай Христо Кошума оплакваше бабичката си оная зима. И не само нея, а и себе си оплакваше човекът, уплашен от мисълта, че по някое време трябва да стане и да се прибере в студената празна къща. А баба Злата няма да го чака с ръце на кръста, няма да го навика хубавичко, че се е заплеснал в кръчмата, а свинята квичи гладна в кочината.
Масата търпи удари с юмрук, ако имаше уши те щяха да пламтят от псувните на Динко Зарзалов в деня, когато жена му хукна подир оня циркаджия в града, а него остави да бере срама пред цяло село. И сигурно потръпва от гъдел, когато дългите пръсти на Жеката, кръчмарят, барабанят по нея, докато някой попрекалил с чашките се черви и мънка: „Ама глей сега бе, Жека, айде утре, а? Ей на, сабале рано идвам и ги нося пустите двайс’ лева. А, Жека?...”
Имат си хората – и ракия си имат, и мезе, че и маси си имат у дома. Имат, ама тая маса, кръчмарската, е друго нещо. Гледаш го – три дъски на четири крака, а побира отгоре си толкова живот. И смърт понякога. Особено ако успееш да праснеш някоя муха, залисала се около троха хляб.
Ама не е само масата тая, дето народът си излива душата на нея. Друго едно място е леглото. Замислено за почивка, сън и среднощни закачки, то не винаги е меко и уютно. Има нощи, когато мекият уж дюшек изведнъж се втвърдява, става целия на буци и както и да се обърнеш, не ти дава да затвориш очи. За Кинчето от магазина тия нощи са тъкмо преди ревизия. Върти се тя неспокойно, а над нея се е надвесил призракът на оня кльощав, блед ревизор от града, размахва кочан фактури и съска злобно: „Салдото, салдото!” Е, това сега, легло като хората ли е?!
Или пък сякаш се продънва, захлупва те и ти летиш надолу, в тъмното, пищиш от страх, а няма кой да протегне ръка и да те измъкне. Защото ни ръка, ни крак има наоколо. Жив човек няма, само една тежка буца лед на гърдите ти.
Случи ли се леглото да погажда такива номера, значи е дошло време за изливане на душата. И няма значение дали е топло или студено, дали е тихо или кучето на двора се скъсва да лае – поемаш въздух дълбоко и започваш: „Виж сега...то не е хубаво, ама да ти кажа аз...” А половинката сънено мърмори, че е посреднощ и не може ли тая работа да почака до сутринта. Няма такива работи – сутринта е време светло, време забързано и шумно, а душата е срамежлива, денем се спотайва и те оставя да правиш всякакви дивотии, само нощем се отваря.
Жена ако си, в душата ти са се натикали много чужди кахъри. Ама нали животът на цяло село го имаш като свой живот, та няма как – изливаш. Малко за Гина, че замеряла кокошките с камъни, малко за бай Руси, че те ощипал по задника и то баш пред магазина, малко за туй, малко за онуй. И грях да имаш, казваш си – без друго оня тиквеник до тебе само мънка: „Аха...аха...ми да...”, пък всъщност изобщо не те слуша. И откъде само го намери това дърво на два крака? Виж, ако вземеш, че го попиташ дали му е студено, веднага ще скочи отгоре ти като нерез. Божеее, живот ли е това...
За мъжете хем е по-лесно, хем, обаче, по-опасно. Лесно е, защото мъжката душа внимателно отбира какво да събира и какво не. Освен това тя почти всяка вечер се излива на масата в кръчмата, та не остава кой знае какво. А пък е опасно, защото лисицата, дето се е завила през глава и се прави, че спи, всичко чува. И за премиите, половината от които си похарчил за нещо, което тя смята за глупости; и за гърдите на оная чиновничка в града; и за новата пристройка, дето Михал е вдигнал в двора си и...абе за всичко. Изтървала ли се е душата ти за ония гърди, лисицата се изсулва изпод одеалото и светва нощната лампа: „Я, я пак. Ама бавно и подробно!” И става тя една, не ти е работа.
Като си излее човек душата и му олеква. Може да се хапе по задника, че се е изтървал за нещо, което хич не е било за изливане, ама вече е късно. Така се появяват някои прякори – като на стария кмет „посеркото”. Така се развалят приятелства, любови и даже бракове. Но ако всичко е минало както му е редът, идва време за малките радости – току виж някой се съжалил и те почерпил едно вино. А може да предизвикаш другия да разкаже такива неща за себе си, че накрая се подсмихваш под мустак и си викаш: Абе аз съм зле, ама тоя па е гола вода! Това, разбира се, в кръчмата. У дома, в леглото, изливането води до малък тих скандал, а понякога след това иде ред на сдобряване. Как се сдобряват мъж и жена всеки знае. През повечето време то е само мечта, но нали пустата му душа с мечти се храни.
Маминдолци редовно си изливат душите, оплакват ги с по някоя чаша или с полусърдита целувка и още от следващия ден се захващат да ги пълнят отново. Празно ли е в душите на хората, празно е селото, празен е балканът, че и целият свят. И долу в равното, и горе по чукарите. Ей в това е хубавото на възелчетата, които оставя небесната тъкачка – че то ако всичко е равно и гладко ще измрем от скука, както казва дядо Митьо Калиманата. А кой друг ако не той, знае – водят се с леля Станка повече от шейсет години и досега не са се карали. Ама за нищо! Да се чудиш как издържат...ама да са живи и здрави.
Че и ние покрай тях, с тия наши души, залутани между масата и леглото.