автор: Angelova_Rosi

Та да ти разправям, Джамиле,
Какво още стоеше в зимника с джанковите тролове. Имаше там един сандък. Като ковчеже със съкровища. От тия, в „Карибски пирати”. Тогава още не бяхме и помирисвали Джак Спароу, иначе щяхме да се залагаме покрай Дяковския язовир, та да дебнем кога ще се появи „Черната перла”.
Ама нали и бездруго всяко дете си е малко разбойник, гледахме ние на заключения сандък със същата такава смесица от археологическо любопитство и неподправена лакомия за приключение. Сандъкът беше арестуван с железни скоби отстрани и с тежък катанец. Ама як сандък, не може се мръдна. Баба ни казваше, че там дремят дрешляците на прабаба ни Трена. Ние тая баба не я познавахме. Като сме дошли на село, тя вече била на небето. Как е отишла толкова далече с тия две спънати нозе, това не можехме да си обясним, но явно е имало някаква тайна пътека или друго съоръжение, по-магическо, за такива галактически експедиции. Баба разправяше, че пътят до райските порти бил дълъг и имало много тунели като вадите в пипера. Лехички, ама усукани една през друга. Като намери душата правата лехичка и тръгва по нея, върви тя, върви и стига едни порти небесни. Като катерицата от „Ледена епоха”. Стои там Св. Петър с връзка ключове и пита душата дали е грешила. Това ни се виждаше твърде невероятно, но щом баба казва… Чудех се как така Господ не си е оправил лехите, ами ги е размотал да се блъскат старите бабички, като баба Трена, ту в тая леха, ту в оная, дорде не хванат правата. Ама видя ни се интересно. И тука, и на небето все игри и загадки ще ни пърлят душите. Имаше обаче нещо много приятно. Свети Петър и той на дядо ни кръстен! Значи, викам си, наш човек, няма страшно. Ще ни нареди добре и в Господните градини, ще ни даде една такава ливада с круши и ябълки и с малки агънца като гъбки, па си гледай кефа. Та прабаба Тренка живеела при дядо Пешо и баба Рада, заедно с децата, а те малки още. Не искала тая бабичка да яде наедно с тях на масата. Все не била гладна. Баба Рада, нали е снаха, криво й било на душата. Мислела си, защо тая свекърва е такава проклета. То нали затова думат хората „тъща като цвете на маса, свекърва като метла зад врата”. Та, яхвала метлата, баба Трена и си обирала крушите, демек скътавала се някъде, докато мине тупурдията с яденето. Отпосле станало ясно каква е работата. Лазарчо, по-малкия син на баба Рада, нали си е любопитен и чевръст, проследил бабичката, кога ходела до магазина за хляб. Видял той, че купува още и вафли, и халва и се наточил за угощение. Добре, ама, вкъщи тя донесла само хляба. Затаил се той между мушкатото до колоната, тъкмо пред вратата на зимника. Гледа, ситни баба Трена, увила нещо в едно кърпе, гледа настрани като невестулка, озърта се на десет и се шмугва в зимника. Малкият Лазко по нея, снишил се, не шава, не диша, станал част от бъчвата с гюбрето. Гледа как бабата отваря сандъка и мушва там кърпето. Ама преди това, отворила го, гризнала малко халва, премляснала звучно, омотала го пак и го похлупила с капака на сандъка. После се навела, имало на перваза с бурканите едно калено бърдуче. Отпила водица, пребърсала се с фустата, проверила пак дали е залостила добре катанеца и пуснала вълшебното ключенце в джоба на вълненото си елече. После по обратния път. Лазарчо вече я очаквал милостиво на пейката под трендафила. Като го видяла тя, отишла и седнала при него, а той като да не я е виждал. Почнал да я дърпа, да я прегръща, да я целува, да я бабосва, да й се катери по главата и хоп, бръкнал незабелязано в джебето и отмъкнал бабиното-тренино ключенце. Привечер, още преди майка му да тури вечерята, влязъл в зимника той, отключил сандъка и една по една изял вафлите и халвата. После отишъл горе и признал на майка си какви ги е свършил. Че като паднал един смях. Гледат баба Трена сама се върти покрай кухнята и пита галено като малечко дете „ Радо-Радице що си уготвила, моме, че нещо ми стърже на коремо”.
Много ме мъчеше размишлението какво е разказала прабаба Тренка на Св. Петър като е отишла пред небесните порти и дали е прикрила за вафлите и халвата, и ако е прикрила, дали той й е дал място в ябълковата градина или понеже е наш човек, дал й е една градина с благинки – дървета, на които растат вафли като свещици и цяла ливада с халва, да се търкаля по нея и да яде до насита. Ако е така, аз исках да ми даде една ливада с бонбони „Лакта”, локумени храсти, жив плет от баница с лапад и сирене и цял един язовир с лимонада. Защото как човек да си представи Рая, ако не става за ядене!

----
Из сборник разкази "Кременишко усое"