автор: mitkoeapostolov

Слънцето току-що се бе издигнало на небосклона и огряваше безкрайната Тракийска низина. През нея Марица лъкатушеше като безконечна история, която с внезапен край завършваше в Беломорието.
Лъчите се разпиляваха във водата като брилянти. Така тя привличаше към тайнствената си бездна, към безкрайните съкровища от въпроси и отговори, които прикриваше с мощната си гръд.
Току-що поникналата трева, напъпилите храсти и дървета наоколо разстилаха своя нов килим на юг, все на юг, накъдето се бяха запътили двамата.
- Първо влизаш ти, след това аз - каза вторият мъж на първия, плъзгайки платнената черна лодка по сивата кал и в мътната вода.
Първият мъж бе средно висок, с руса коса и светли вежди, сред които изпъкваха небесносини очи. Тялото му изглеждаше необикновено слабо за неговата структура. Слабият, облечен в сини шорти, бяла тениска и зелена шапка с козирка, пристъпи към предната част на каяка. Вторият имаше същата фигура като първия, но бе по-масивен. Под прошарената му коса любопитно гледаха синьо-сиви очи. Преди да влезе в лодката, той смени тениската си и по корема му изпъкна кръстовиден разрез - вертикално от ребрата до пъпа, а хоризонтално от единия до другия край на бъбреците. Така белязаният стресна преминаващите рибари, които, без да поздравят, си зашушукаха и отминаха. Краката и на двамата бяха увити до бедрата в найлонови чували, пристегнати с кафяво тиксо. „За да не ни се мокрят, когато гребем", бе разяснил вторият мъж.
Качвайки се в лодката, белязаният я оттласна от брега и черният силует се вряза в бързото течение.
- Не мога да разбера как успя да забравиш спасителните жилетки?! - натърти слабият с укор. - Имаше само две важни неща да подготвиш за това пътуване - лодката и жилетките. Само две. Всичко става - не сме професионалисти. По всяко време можем да се обърнем.
- Какво да направя? - тросна се вторият. - Каквото било, било. Нека не си разваляме деня.
Реката тайно ги подслушваше като сънлив котарак, който покорно мърка под напъпила асма, напечен от пролетното слънце. Слабият гребеше усърдно, докато белязаният само направляваше.
- Не бързай толкова, ще се умориш, а ще ти трябват сили.
Първият отпусна греблото върху каяка и се огледа. Подминаваха острова край Пазарджик. Показа се осанката на започнат, но недовършен мост. От водата стърчеха само двете крайни колони - мълчаливи свидетели на промяната в човешкото настроение. Между тях се ширеше първият праг на реката. Праговете бяха циментови или каменни преграждения, построени през седемдесетте години на двадесети век, за да събират водата в по-големи количества. Така скъпоценната течност лесно можеше да се използва за напояване на плодородните ниви наоколо. Отдавна праговете бяха изоставени и не служеха за нищо освен да попречат на плаването.
- Можем да преминем, този е малък - съобщи вторият. - Все пак предпочитам да не рискуваме.
Без много усилия, гребците отклониха лодката към левия бряг. Когато носът й се удари в тинята, слабият излезе, придърпа я по-близо, а белязаният го последва. Наложи им се да пресекат плитък приток. Джвакането на найлоните във водата плашеше спокойните жаби, застинали в пролетна дрямка и те недоволно отскачаха настрани. Двадесетина метра под прага двамата спуснаха лодката отново. Бързеят я пое и запрати надолу по течението.
Измежду храстите и дърветата като гъби под пролетно слънце изникнаха няколко циганета. Зловонна вълна се стовари върху лодката. Първият се огледа внимателно и видя, че децата си играеха между разлагащите се кокали на добитък, най-вероятно отпадъци от някоя кланица, изхвърлени тук без разрешение. От другата страна на дигата се чернееха найлоновите покриви на катуна, неумело покрити с черги и дрипи. Пред една от колибите се издигаше черен дим от купчина запалени дрехи. Няколко коня стояха завързани на ливадата и спокойно пасяха. Пространството между колибите се запълваше от тъмни сенки, които като призраци сновяха нагоре-надолу.
Едното от децата, с чуплива тъмна коса, мърляво лице, скъсана тениска, останала без цвят, с надпис „fear is in the eye of the beholder” и с раздрани зацапани сивеникави панталони, стоеше до брега и ръфаше нещо. Едната му обувка беше маратонка, другата - сандала, и двете износени и безформени. Пръстите стърчеха от маратонката, където предната част на подметката се бе отлепила от ходилото. Другите деца гонеха парцалена топка на десетина метра от дигата. Между тях сивееха оголените кокали от разлагащите се животни. Момчето до брега вдигна ръка и помаха. Под мишницата му зейна огромна пробойна във вехтата тениска, голяма почти колкото и слънчевата усмивка на лицето му.
Бе топло за втората седмица на април. Пролетната мараня се спускаше като феерично одеяло от паякова нишка върху изпръхналата долина.
- От колко години мечтая за това пътуване - въздъхна първият. - Какво ли има по реката - надолу, на юг, през Турция, през Гърция?
- Радвам се, че си толкова ентусиазиран - сряза го вторият, - но нека видим какво ще кажеш утре вечер.
Двадесетина метра надолу бяло-черната осанка на щъркел сновеше из плитчината и ровеше пясъка. Реката бавно се приплъзваше из низината, като безкрайна синя змия, която току-що излизаше от дупката си след дълъг зимен сън и бе нетърпелива да намери най-слънчевото място, за да се отпусне спокойно на припек. След като захапа подножието на Родопите, което препречваше пътя й, Марица сви на югоизток и се уталожи в широкото си корито. Влак прелетя над водата.
- Експресът от Пазарджик за Пловдив! - възкликна белязаният.
- Представяш ли си, някой богаташ сега в първа класа, с черен костюм, бяла копринена риза и сива вратовръзка на тъмнокафяви точки, седнал в дълбоко кресло - в едната ръка държи пура, в другата - чаша уиски, кръстосал крака, черните му лачени обувки сочат в различни посоки, чашата се е запотила от ледения кехлибар, а погледът му блуждае през прозореца - рее се в премисляне на вчерашните търговски преговори, колко пропуснати печалби има, от коя нова сделка може да ги компенсира…
- Хахах! Рее се и вижда нас… как се бъхтим по тая река, и си вика: „Брех, тия ахмаци, къде са тръгнали в тази черупка? На мен пари да ми дават, не бих се напъхал в тази усмирителна риза.“ Такъв човек и такъв вагон в българските влакове няма.
След завоя от двете страни на брега се издигнаха високи тополови масиви, подредени като гигантски стражи.
- Наследство от славното комунистическо минало - отбеляза с насмешка първият.
- Колкото и да го плюеш, онова време си имаше своите предимства.
Пясъчните острови образуваха лабиринт, през който беше невъзможно да се премине без предварително познаване на дъното. На няколко пъти гребците засядаха и се налагаше да носят лодката из плитчините. Ситният чакъл блестеше от игривите лъчи на слънцето като купчина метални монети, разпилени по дъното на реката. Подплашени от плясъка на греблата, няколко чайки се издигнаха във въздуха.
- Скоро наближаваме моста на Огняново - каза вторият.
- Какво има там?
- Следващия праг.
След десетина минути априлското спокойствие бе нарушено от леко жужене, което с всеки метър прерастваше в ехо, а ехото - в тътен. Лодката се насочи вляво. Тътенът приближаваше като воя на бясно куче, което бе оголило белите си зъби, а от страните му течеше болна жълтеникава пяна. Лодката пресече реката и на около петдесетина метра от прага се вряза в меката кал перпендикулярно на брега. Вместо да изравни предницата със сушата, ударът завъртя плавателния съд и задницата се обърна към течението.
- Греби назад! - извика слабият.
- Не, напред и наляво!
Лодката сякаш бе замръзнала в тази непривична позиция и само прелитащите корени и храсти показваха как се приближава все повече до раззинатата паст.
- И двамата отдясно! - изрева първият.
Гребците напрегнаха всички сили. Жилите на вратовете им се опънаха като тетива на лък, готов във всеки момент да спусне невидима стрела към сърцето на синьото чудовище. Мускулите им бяха обтегнати докрай и когато греблата влизаха във водата, сякаш раздираха копринената й кожа, а тя кървеше в мътни буйни талази. Лодката се завъртя около оста си и застана успоредно на брега. Двамата се вкопчиха в издадените корени и се придърпаха. Слязоха и извадиха черната стрела на брега.
Слабият хвана плавателния съд отпред, а белязаният го повдигна отзад. Каякът не бе нито лек, нито тежък. Моделът „Салют М-47” бе стара съветска идея от седемдесетте години на двадесети век. Конструкцията се състоеше от сгъваеми алуминиеви рейки, които лесно се побираха в раница. Около тях се плъзгаше черен непромокаем брезент. „Връх в съветското инженерно мислене“, бе отбелязал вторият. „Спри да живееш в миналото“ - бе изхвърчало като куршум от носа на лодката. Цопайки из плитък гьол, двамата гребци преминаха под моста. От другата му страна имаше рибар.
- Добър ден, има ли риба? - поинтересува се първият.
- Няма, няма - смотолеви рибарят, като не снемаше удивения си поглед от найлоновите калцуни на гребците.
След като намериха удобна платформа за спускане, двамата потопиха лодката във водата.
- Имате ли нужда от помощ? - додаде, все още учуден, рибарят.
- Не, благодаря! - чу се хоров отговор.
- Седнете за минута, ако искате. Ще ви почерпя домашни фъстъци.
Двамата се спогледаха, усмихнаха се и положиха лодката върху меката кал. Приседнаха на тревата, наскоро изсъхнала от утринната роса. Тук-там самотни капки блестяха като перли из зелените стръкчета.
- Къде сте тръгнали? - попита рибарят.
- Все надолу, към Турция, към Гърция, та чак до Бяло море - ентусиазирано отговори слабият.
- Много е далече. Дали ще стигнете?
- Разбира се - побърза да отговори първият.
Рибарят извади найлоново пликче и го подаде.
- От двора са. С колко пот съм ги отгледал. Пък миналата година беше една суша и затова са такива гърчави. Жената ги опече сутринта.
- Много са вкусни - процеди белязаният докато все още преглъщаше.
Слабият се бе изтегнал на тревата. В устата му играеше свежо стръкче. Слънцето огряваше бялото му лице, затопляше мислите му и го успиваше. Както бе сложил длани зад главата си, отдалече той приличаше на гигантски лотос, поникнал на това мочурливо и необикновено място.
- За минута ми се прииска да останем тук - каза той с дрезгав глас.
- Ето това е знак, че трябва да тръгваме.
- Защо сте си увили краката в тези торби? - поинтересува се рибарят.
- За да не ги мокрим докато гребем - усмихна се вторият.
- Аха - кимна все още учудено рибарят. - Не съм виждал други хора да се спускат по реката с лодка.
Двамата гребци се спогледаха и се усмихнаха.
- Благодарим за вкусните ядки - подаде ръка първият.
- Нищо, нищо - пое я рибарят. - Вървете със здраве.
Двамата се върнаха при лодката. Приплъзнаха я във водата и се качиха един след друг. Вдигайки веслата за поздрав, се оттласнаха от брега и продължиха по своята непредвидима одисея. Причудливите форми на слънцето, отразени в мътната вода, ги посрещнаха и се заиграха по черната повърхност на лодката.
- Две неща имаше да вземеш - лодка и спасителни жилетки. Не мога да проумея как си забравил за жилетките!
Белязаният стисна зъби и замълча. Две снежнобели птици се издигнаха във въздуха. Подплашени от тях, няколко патици се шмугнаха в шубраците.
- Знаеш ли коя е мъжката и коя е женската патица? - попита слабият.
- Не.
- Мъжката е по-красивата - оцветена в синьо и зелено. Женската е сиво-кафява.
- Както при пауна и повечето други птици, предполагам.
Реката отново направи широк завой и се загуби сред свежата пролетна зеленина.
- Виж, виж, нещо пресича водата! Сигурно е клон - учуди се първият. - Не, по-скоро е змия. Не знаех, че има водни змии в такива бързи реки.
На десетина метра пред лодката малка водна змия, дълга колкото стрела за лък, лъкатушеше грациозно напреки на бързото течение.
На следващия завой водата се забави и се раздели на три ръкава, формирайки няколко малки островчета, обрасли със светлозелени треви и храсти, скрити сред полкове от строени върби, брези и тополи.
- По кой ръкав да поемем? - попита вторият.
- Нека направим експеримент - да оставим лодката по течението и тя сама да избере откъде да преминем.
- Добре.
Двамата отпуснаха греблата. Лодката сви надясно и почти без усилие се насочи към частта на реката, където течението бе най-бързо, а дълбочината най-голяма.
- Готово - усмихна се самодоволно слабият. - Оставяме греблата и реката ще ни преведе през най-правилния път.
- Не бързай. Все още не си опознал всичките й капризи.
Дясната част на брега плавно се издигна, докато не се преобразува в каменна дига. Камъните, с големината на юмрук, бяха натъпкани в правоъгълни железни клетки.
- Тази дига е нова - отбеляза първият.
- Сигурно са я направили след големите наводнения преди десетина години. Спомняш ли си как реката почти преля при Пазарджик? Сто и петдесет метра корито, пълно с черни талази, дънери, коренища и клони.
От водата дигата изглеждаше като огромна каменна маса, върху която бе разстлана зелената покривка на напиращата растителност. Къщите от селото се бяха сгушили плахо зад каменния си пазач, като стадо овце зад огромна каракачанка. Само червените им покриви се подаваха любопитно, учудени от неочакваните речни посетители.
- Какво мислиш за вечерята онзи ден? - додаде първият.
- Тя те гледаше с онзи влажен, замечтан поглед. В очите й имаше пламък. Влюбена е в теб. Ти обичаш ли я?
- Да.
- Защо не й го кажеш?
Слабият прошепна нещо, но гласът му се удави в ромоленето на водата. На следващия завой на реката огромен червено-бял раиран комин се изпъчи сред полето. Като мълчалив циклоп, впил единственото си око в небето, той сякаш проследяваше отражението на лодката в облаците. Обедното слънце се пречупи в исполина и за секунда заслепи двамата гребци.
- Сигурно наближаваме Стамболийски, където ни чака третият - каза белязаният. - Предлагам там да се сменим - един от нас да продължи с лодката, а другият да поеме с колата.
- Естествено. Нали такава е уговорката.
Петнадесетина минути по-късно обаче червено-белият комин изчезна в далечината, а селище не се появи. Вместо това изникна ново препятствие.
- Да спрем да проверим къде точно е прагът - предложи слабият.
- Добре.
С отмерени загребвания, след около петдесетина метра двамата доближиха брега и спряха в малко тихо заливче. Първият слезе от лодката. Вторият опита да достигне дъното с греблото си и да се подпре на него, но не успя.
- Доста е дълбоко - отбеляза той. - Ти иди да провериш, а аз ще те чакам тук. Само завържи въжето за камъка.
Слабият пое хвърлената връв. Повдигна един от по-едрите камъни, увери се, че под него няма гущер или змия и привърза въжето. След това се запъти надолу по брега. Вдясно се появиха първите къщи на Стамболийски. Като съгледвачи от вражеска войска, те наблюдаваха преминаващия мъж. Когато достигна самия праг, той видя как реката връхлиташе купища от камъни, канари и вълноломи. Неукротимите й води, като бялата грива на див жребец, се мятаха сякаш искаха да покажат, че няма да понесат унижението да бъдат преминати от малката черна черупка.
По прашния път до реката се зададе група роми - двадесетина деца с три майки и един мъж. Те огледаха странника подозрително. Когато първият намери място, свърна обратно към лодката.
На връщане забеляза тясно, тинясало каналче, което се вливаше в реката точно преди прага. Застоялата вода имаше тъмнозелен и кафеникав цвят. От нея се издигаше зловонна смрад. Купчина битови отпадъци се търкаляха по брега. С бързата си походка слабият скоро отново достигна заливчето.
- Няма как да преминем. Трябва да пренесем лодката пеша.
Белязаният кимна и слезе на брега, хващайки подадената му ръка. Отвързаха въжето и тръгнаха. При затлачения канал срещнаха ром с колело.
- Далече ли е мостът? - попита вторият.
- Близо е, след пет минути ще го стигнете.
Свалиха лодката до водата и потеглиха. Едва сега първият забеляза найлоновите торби, които висяха по храстите и дърветата около реката, остатък от придошлите води след някоя буря или пролетното снеготопене. Свежият пролетен вятър ги развяваше сега като печални знамена на поражението от битката с човека.
На следващия завой се показа мостът на Стамболийски. Лодката по навик отби наляво, където на брега някой махаше с ръце.
- Ето го, ето го - провикна се белязаният.
Гол до кръста мъж в черен бански се бе изправил след моста и енергично се опитваше да привлече вниманието им. Лодката се насочи към него. За втори път този ден обаче, когато се доближи до брега, носът се вряза перпендикулярно и плавателният съд се завъртя. С нови отчаяни усилия двамата успяха да го обърнат и да се захванат за брега, където третият им помогна да слязат.
- Браво бе, герои - усмихна се той и през смях огледа как схванатите гребци ходят сковано и се раздвижват.
Третият, едър, набит, с широки рамене, матова кожа и къса прошарена коса, излъчваше необуздана физическа сила. Силният бе опънал две въдици на няколко метра под прага - първата на плувка, а втората - дънна.
- Успя ли да хванеш някоя риба? - поинтересува се първият.
- Ами, рибата ми се подиграва днес. Ако искате да хапнем, има достатъчно храна в багажника на колата.
Едва сега новодошлите забелязаха паркираната под моста машина - стар модел на някоя западна или японска кола.
- Аз първо ще се преоблека - съобщи вторият. - Измокрих се от тези излизания.
След това спокойно отлепи кафявото тиксо от сивите найлонови торби, овързани около краката и бедрата му. Свали мокрите си маратонки и чорапи и ги простря върху току-що свалените навои. Смени черния си три-четвърт панталон и синята тениска със сухи. През това време първият извади буркан с лютеница, плик с маслини и консерва с боб и ги отвори. Взе одеяло от багажника и го разпъна на слънце.
- Повелителят на ветровете днес е с нас - каза белязаният, докато размахваше филия бял хляб, намазана с лютеница.
- Засега да, но се очаква следобед да превали - съобщи третият.
След като се наядоха и прибраха боклуците в колата, вторият се обърна към първия:
- Ти ли ще останеш в лодката или аз?
- Аз ще греба пръв, после ще се сменим на следващия мост и ти ще довършиш деня. Къде е той между другото?
- Според картата точно преди Пловдив - съобщи силният, - на няколкостотин метра от кръговото в посока Асеновград. Виждал съм реката, и там има голям праг.
- Разбрахме се - потвърди вторият. - Към четири и половина ще ви чакам от дясната страна на брега, близо до моста.
Слабият събра въдиците и ги сложи в колата, докато другите изгребваха водата от дъното на лодката с празния буркан от лютеница. След това потопиха черната стрела във водата и докато вторият придържаше, първият и третият се качиха.
- Доскоро! - каза слабият и оттласна лодката от брега.
- Живи и здрави - провикна се белязаният, но думите му не стигнаха до гребците, отнесени от пролетния бриз.
- Според картата - започна силният - досега сте изминали около двадесет и пет километра, а до следващия мост има дванадесет. GPS-ът показва, че сте се движили със средна скорост шест километра в час.
- Времето е прекрасно и реката е благоразположена. Видяхме и много птици, които никога не съм предполагал, че живеят тук.
В този момент двете снежнобели птици се издигнаха във въздуха и кацнаха на едно дърво по-надолу по течението.
- Тези знаеш ли какъв вид са?
- Не, нямам представа.
На следващия завой на реката, по левия бряг се отвори широка пясъчна ивица. Няколкостотин птици бяха накацали по нея и безучастно наблюдаваха приближаващата лодка.
- Виж колко са много! - сподели развълнувано третият. - Какви ли са?
- Мисля, че са чайки.
- Едва ли има чайки по реката. Те живеят само по морето.
Първите птици се издигнаха във въздуха, сплашени от цапането на греблата.
- Чайки са.
- Наистина.
- Малко са зловещи, като островни канибали от филм на Хичкок например.
- Кой е Хичкок?
- Един британски режисьор. Но няма значение…
Двойката от безименните бели птици продължаваше да предвожда лодката. Докато едната изчакваше гребците да я достигнат, за да отлети, другата следеше безучастно стотина метра надолу. Отлетялата птица прелиташе над кацналата и поемаше щафетата като се приземяваше още по-надолу от нея.
- Интересен ескорт - отбеляза първият.
- Като ангели, които ни водят към рая.
От тръстиките изскочи чапла и уплашена, политна. Омаян от грациозния й полет, слабият отпусна греблото и се полюбува на самолетното й издигане. Усиленото пищене на водата го върна в реалността. След стотина метра реката бе преградена от мост. За разлика от предишните, които бяха високи десет-петнадесет метра и почиваха върху стабилни бетонни колонади, този беше нисък - не повече от метър и половина над водата, и тесен, колкото да премине една кола. Малко преди да достигнат моста, червена „Лада” се зададе отляво през пушилка от прах, премина циментовия брод и се изгуби.
- Да се отклоним за слизане - предложи първият.
- Добре, но нека е възможно най-близо до моста, за да не носим лодката прекалено дълго.
- Предпочитам да е по-рано. Сам видя - нямаме уменията да маневрираме спокойно.
Както и предишните два пъти, лодката се вряза в брега перпендикулярно и се завъртя по посока на течението. След като я изправиха набързо, слабият каза запъхтян:
- Трябва да започваме по-рано.
- По-добре така - ще носим по-малко.
Двамата слязоха на брега и понесоха лодката. Първият, който вървеше отпред, местеше върха от лявата в дясната си ръка, когато се умореше. Другият изглеждаше свеж и вървеше по-уверено. Мостът остана вдясно. Оставиха лодката на земята. Слабият се спусна по дигата към реката, докато силният продължи напред. Първият нагази в малко блато. Стъпваше внимателно, за да не затъне. Водата и тинята го покриваха до глезените. Купчина от пластмасови бирени бутилки и опаковки го накара да си запуши носа и да отвърне очи. От другата страна на блатото се простираше малка песъчлива ивица, от която бе идеално да спуснат лодката. След няколко минути двамата гребци отново пореха течението. Докато слабият гребеше бавно, силният извади карта като обстойно я разглеждаше и сравняваше с GPS-a:
- Скоро ще се влее река Тича. Нивото на водата ще се вдигне значително.
- Две неща имаше да вземе - лодка и спасителни жилетки.
- Не му се ядосвай. И да имахме, аз сигурно моята нямаше да я сложа. С нея се гребе по-трудно.
След няколко завоя, от лявата страна на брега се показа редица от овални каменни колони.
- Светът на мъртвите - констатира първият.
- Сигурно е гробището на някое от съседните села.
Слабият отпусна греблото върху каяка, сви ръце и затвори очи.
- Да не се молиш?
- Нещо такова.
- Аз не вярвам в тези работи.
Първият не отговори. Ескортът от двете безименни бели птици продължаваше да ги следва неотменно. След десетина минути от тръстиката отново излетя чапла, навярно същата, която ги бе споходила нагоре по течението.
- Сигурно и тя ще се спусне по реката, към Турция, към Гърция, към морето, към небето - размишляваше на глас той. Сирените от линейка, преминаваща през някое от близките села, го стреснаха. Хвана греблото и го потопи отново във водата.
- Забеляза ли как реката се разшири? - поинтересува се третият.
Разстоянието между двата бряга се бе увеличило от петдесет на сто метра. Водата отново забуча.
- Много често взеха да стават тези прагове - отбеляза силният.
След няколкостотин метра реката правеше завой, където се разделяше на шест ръкава, обрасли с дървета и храсти. Като шестглаво чудовище, което бе раззинало огромната си паст, за да погълне малката лодка, тя чакаше притаена да се нахвърли върху сигурната си плячка. Зад нея бумтеше въртежът на прага.
- Нека пресечем от по-рано - предупреди слабият.
- Не искам да носим лодката прекалено дълго - упорстваше силният.
- Нека слезем и проверим. След това можем да изберем откъде ще вдигнем лодката.
- Добре - съгласи се неохотно третият.
Черната стрела се шмугна в тясно каналче между брега и едно дърво. Когато се изкачиха на сушата, силният предложи:
- Ще проверя откъде е най-добре да минем.
- Аз ще изчакам тук - отговори първият и седна на малката поляна до водата.
Третият изчезна в зелените дебри на шубрака. Появи се отново след пет минути.
- Това ще е най-трудният за преминаване праг - съобщи замислено той. - Пред нас има приток на реката, който е точно преди прага и на практика няма да можем да преминем отстрани пеша. Ще трябва или да носим лодката до притока и да го пресечем с нея, или да се спуснем по реката и да излезем в притока точно преди прага.
- Звучи доста опасно.
- Иди да провериш, ако не ми вярваш.
- Добре.
След около стотина метра през гъстите клони и тръни, първият излезе на мястото, където притокът се вливаше в реката. От двете му страни растяха високи дъбове и тополи, които се сливаха в тунел - тъмна галерия от сенки. Брегът се простираше стръмен и неудобен за спускане на лодка. По реката изглеждаше още по-трудно. Не беше ясно кое от шестте разклонения излиза на притока. Ако изпуснеха правилното, двамата гребци щяха да се озоват във водовъртежа под прага, където ги очакваше почти сигурна гибел. Най-левият от шестте изглеждаше затлачен в горната си част. Това значеше, че ще трябва да рискуват и да се спуснат по някой от по-далечните ръкави. Слабият се върна на поляната:
- Коя от двете възможности избираме?
- Аз предлагам да се спуснем по реката и в последния момент да завием към притока.
- Не съм сигурен, доста опасно ми изглежда.
- А пък на мен ми се струва трудно да пренесем лодката през тези храсти и да успеем да я спуснем по стръмния бряг без да паднем във водата.
- Добре - съгласи се с колебание първият.
След като се качиха в лодката, бързото течение ги пое и ги притегли по-близо до раззинатата бездна на шестглавото чудовище. Двамата се насочиха по най-близкия до левия бряг тунел. Водата се забърза още повече и закипя. Лодката полетя. Бездната кротко ги очакваше на десетина метра. В този момент гребците осъзнаха, че това не е тунелът, най-приближен до брега. Живи и повалени дървета от двете страни преграждаха пътя и не позволяваха да се премине в друг. На няколко метра преди да се изгубят в синята пропаст, изходът на тунела бе препречен от паднал дънер.
- Спокойно - каза силният след като лодката се свря в коренищата. - Ще се придърпаме по дървото и ще излезем на брега.
Със задружни усилия двамата изтеглиха плавателния съд върху тинестите наноси и го провряха между храсталаците и падналите клони. Притокът се виждаше сега.
- Спускаме лодката във водата и гребем бързо - заяви първият уверено. - След това навлизаме в притока и оттам излизаме на долния бряг. Аз видях подходяща пътека за преминаване по сушата.
Третият се съгласи. Двамата спуснаха лодката във водата и загребаха неистово. На десетина метра вдясно от тях се чуваше разочарованият тътен на разяреното чудовище. Лодката навлезе в притока и успешно достигна до блатната част на брега.
- Браво! - зарадва се слабият. - Още едно приключение завърши. Изчакай тук, аз ще сляза да огледам.
След двадесетина метра надолу по пътеката, той достигна бетонния праг, който беше висок около метър и половина и продължаваше върху сушата. Спусна се по цимента и продължи. Спря до малко заливче, което би било подходящо, но когато се огледа по-внимателно, видя паднали във водата дървета. Повалените гиганти биха ги принудили да се насочат към центъра на реката, където водата бе най-бурна. Пет метра по-надолу се показваше друго заливче, откъдето спускането би било по-безопасно. На брега стояха двама мъже, оглеждаха реката и си говореха.
- Добър ден - поздрави първият.
- Добър ден - отговориха мъжете, но го изгледаха подозрително.
Слабият свърна към лодката. Случайно забеляза, че ръцете под ръкава му бяха червени. Това го накара да се замисли за лицето си. Премести козирката на шапката надясно, за да го предпазва по-добре от променилото позицията си слънце.
Когато спуснаха лодката по циментовия праг и достигнаха първото заливче, третият понечи да я положи във водата.
- Недей. По-добре надолу. Тук дърветата ще ни пречат.
- Стига си ме карал да носим излишно! Вече се уморих!
- Там е по-добре - смънка слабият.
Силният отстъпи неохотно. Когато стигнаха залива, видяха, че един от двамата мъже, които първият бе забелязал по-рано, бе хвърлил въдици във водата - едната на плувка, другата - дънна.
- Не можахте ли да я пуснете по-нагоре? - попита рибарят с видимо раздразнение.
- Не, дърветата пречат - смотолеви първият.
- Да ги бяхте заобиколили - повиши тон рибарят.
- Реката е прекалено бурна - настоя слабият.
Двамата спуснаха лодката във водата. Наложи се рибарят да изтегли дънната въдица, за да могат да минат.
- Благодаря! - извика първият.
Отговор не се чу. Следобедното слънце преваляше и първият завъртя козирката върху врата си.
- Аз май изгорях.
- Няма ти нищо.
- Колко е часът?
- Към четири и двадесет.
- Колко имаме още до първия мост на Пловдив?
- Един-два километра.
- Значи около двадесетина минути?
- Толкова.
Двамата гребяха спокойно. Реката се отпусна лениво, разплу се в широкото си корито и сякаш заспа. След двадесетина минути в приятна пролетна дрямка се чу познатото жужене.
- Не очаквах нов праг толкова скоро - сподели с раздразнение третият.
- Трябва да помислим откъде да излезем.
- Ееее… Още не сме видели прага, а ти бързаш да слизаш.
- Добре де, нека изчакаме този път.
След стотина метра видяха как спокойната вода изчезваше за милиметър от хоризонта.
- Ето го прага - отбеляза слабият. - Виждаш ли човека пред циментовия блок на десния бряг? Предлагам да излезем при него.
- Добре - намуси се силният.
Прагът приближаваше, а реката изглеждаше все така мудна, с непрекъсната от бяла дантела снага.
- Всъщност циментовият блок е след прага - каза първият на двадесетина метра преди препятствието. - Трябва да излезем при смокинята пет метра преди това.
- Абе дай да се пуснем, виж колко е спокойна водата, какво ще слизаме!
- Предлагам да отбием при дървото. Ти слез и погледни прага. Ако прецениш, че е безопасно, нека преминем.
- Стига сме слизали на всеки завой. Виж колко е спокойна водата!
- Добре - изсумтя колебливо слабият.
Лодката пое към прага. До последния метър изглеждаше сякаш реката е равна. Голямото смокиново дърво бе разстлало корона над водата. Като мълчаливи ангели, върху клоните му бяха кацнали двете безименни бели птици. Под дървото лежеше мъж на видима възраст около тридесетина години с дълга тъмна коса и брада и безучастно пушеше цигара. Безизразното му лице не се промени при преминаването на лодката. Черната стрела надвисна над прага и се хлъзна по циментовия език. Времето замръзна. Върхът й се заби в пяната, една трета от обема се напълни с вода, но плавателният съд продължи уверено напред. Всичко бе минало успешно. Времето бавно потече. Първият загреба уверено, но греблото увисна в ръката му като сламка. Лодката не помръдна от мястото си. В следващата секунда времето потече назад. Плавателният съд го последва.
Задният край докосна циментовия език, който придърпа и предната част като стрелка на часовник и я притисна успоредно на стената. Из дълбините изпълзя невидимо чудовище и засмука левия борд. Лодката се обърна. Краката на слабия бяха заклещени в предната част, затова главата му остана под вода. Силният се освободи веднага. След няколко секунди и първият се отскубна от капана, в който беше попаднал. Водовъртежът го пое и го захвърли към дълбините. Започна да се задушава. След миг като по чудо се озова на повърхността. Отчаян за глътка въздух, той подаде глава над водата. За беда, беснеещата сред гневната вода лодка го удари и го потопи преди да успее.
В това време третият се отскубна от каменния език и отчаяно загреба към брега. На няколко пъти слабият бе изхвърлян на повърхността само за да бъде запратен отново надолу, смазан между развихрилата се стихия и доскорошното си убежище. Започна да се дави. Последните мехурчета въздух напуснаха пустите му дробове и се изгубиха в гневната бяла грива. Безжизненото тяло се плъзна по ненаситния каменен език и потъна под водовъртежа. Изведнъж нова сила го придърпа нагоре и дълбоките мътни води го изхвърлиха към повърхността. Показа се на пет метра от каменните пипала. Течението го пое. Дробовете механично се напълниха с въздух в една от последните си отчаяни конвулсии. Дойде на себе си. Опита се да промени курса към брега с бесни загребвания. Като малки сламки крайниците му се мятаха из бързата вода без да променят посоката на движение.
Неочаквано краката му натежаха и потънаха към дъното. Кръстът и гърдите последваха. Последното, което видя преди и главата да се подчини на каменните крайници, бе силният, протегнал ръка на около метър встрани. Като матирано стъкло на калейдоскоп, светлината отново се замъгли. Зениците се разшириха от ужас. Тялото се отпусна. В този момент ръката на третия го сграбчи за тениската.
Когато отново се показа над водата, видя, че силният бе стъпил с единия крак на някаква опора. Изтегляше го все по-близо към брега. С няколко загребвания и винаги подпомаган от железния захват, успя да достигне бетонната плоча. Чак сега усети, че банският му се бе свлякъл до коленете. Инстинктивно чувство за срам го накара да го оправи. Зелената шапка с козирката я нямаше. Хвана се за бетонната стена и започна да лази нагоре по лакти и колене. Целият се тресеше.
На няколко метра над прага мъжът лежеше под смокиновото дърво и все така безучастно пушеше. За пръв път този ден двете безименни бели птици бяха останали на клоните и тревожно се оглеждаха.
- Добре ли си? - попита третият.
- Да.
Погледите на двамата се срещнаха.
- Извинявай! - каза силният.
- Благодаря! - отвърна слабият.
Третият го остави да трепери на камъка и тръгна по брега. Първият стана. До-оправи банските си. Забеляза, че лактите и коленете му бяха разкървавени от битката с циментовия език. Понечи да направи крачка, но краката му не помръднаха. Найлоновите чували бяха пълни с вода. Непривикнал с новата тежест, той направи нов опит да върви, но се спъна и падна. На малки фонтани водата се оттичаше от пробития найлон. Най-накрая успя да се изправи и видя силния, който сновеше на тридесетина метра надолу. Последва го инстинктивно като зомби, без мисъл, без посока. Все още се тресеше неконтролируемо.
След около двеста метра достигна група рибари.
- Пич, всичко наред ли е? - попита един от тях, висок, с шапка с козирка.
- Да, просто се обърнахме.
- С лодка ли бяхте?
- Да.
- Къде се обърнахте, горе на прага ли?
- Да.
- Лодката къде е?
- Идва по течението, предполагам.
- Ако я видим, ще я придърпам с блесната.
- Добре.
Слабият продължи. След няколко метра брегът бе пресечен от нов приток. Първият бе забелязал, че третият го бе преминал пеша. Смело нагази в плитката студена вода. Нивото достигаше до кръста му. Излезе от другата страна, където се появи силният с гребло в ръка.
- Ти иди да пресрещнеш лодката, а аз ще потърся другото.
- Добре.
Когато се върна през притока, бе посрещнат от момчето с шапката.
- Пич, ела бързо! Хванал съм лодката на блесната.
Докато слабият стигне брега обаче, опънатата корда на въдицата се скъса. Пречупената стрела отново се понесе по течението, но след метър се спря, най-вероятно закачена за някой подводен шубрак.
- Пич, скачай и после се хвани за кордата! Ние ще те издърпаме заедно с лодката.
Първият се поколеба за секунда и се метна в реката. Течението го понесе. Невидима сила го дръпна надолу. Усети, че потъва. Протегна ръка и се хвана за един от къпиновите храсти по брега. Шиповете се забиха в дланите му. Текна кръв. Но той знаеше, че ако обърне гръб на този враг, зад него чакаше друг, по-свиреп и ненаситен. Плавно се набра по стеблото и излезе. Алени капки обагриха ситния пясък.
- Няма да стане - информира той момчето с шапката.
- Махни ги тези найлони.
Чак сега слабият осъзна защо бе тръгнал да потъва толкова бързо на прага. Докато развиваше кафявото тиксо, а мътната вода и калта се оттичаха през дупките, момчето с шапката отново поде:
- Айде бе, пич, засили се и се хвърли! Аз веднага бих се хвърлил, ама нямам с какво да се преоблека.
- Не - отсече първият.
- Добре - съгласи се момчето с шапката. - Ако те вържем с въже и те пуснем по течението, става ли?
- Става.
Момчето се затича към дигата. След пет минути се върна с две въжета. Когато ги развиха, установиха, че и двете са прекалено къси, за да се достигне до лодката. Опитаха се да ги завържат, но когато провериха възела, той не издържа заради различната им дебелина.
- Имам друга идея - каза момчето с шапката. - Да пробваме с някоя от лианите, които висят по крайбрежните дървета?
- Добре.
Двамата свърнаха към най-близката върба. Момчето с шапката хвана една лиана и увисна на нея, за да я свлече от дървото. Когато освободи единия край, го подаде на слабия.
- Дърпай! - заповяда му той.
Двамата хванаха лианата и с дружни усилия успяха да я освободят. Момчето с шапката провери здравината й, но отново опитът бе неуспешен и тя се скъса на три места.
- И така няма да стане - отбеляза първият.
- Абе, пич, скочи, бе! Виж къде е лодката! Ако нещо, ние ще те спасим.
- Не.
В това време пристигна третият.
- Дай да се обадим на колата да дойде да ни забере.
- Имаш ли телефон?
- Да, бях го сложил в чорапа си, но е мокър и вече не работи.
- Какво стана с GPS-a?
- Сигурно упътва рибите.
- Аз мога да ви дам моя телефон - предложи момчето с шапката.
- Добре - съгласи се слабият. Поемайки телефона, той набра набързо номера на белязания. Никой не отговори.
- Аз ще тръгна надолу по течението да го пресрещна - каза силният.
Скоро телефонът на момчето с шапката иззвъня.
- За теб е - подаде го то на първия.
- Къде сте? - прозвуча гласът на втория тревожно.
- Тръгвай веднага нагоре по брега!
- Да не е станало нещо?
- Давай, ще говорим като дойдеш.
След малко белязаният се зададе по брега.
- Не се ли видяхте? - попита слабият.
- А трябваше ли?
- Да, тръгна да те пресрещне.
- Аз дойдох с колата по горния път, той сигурно е минал по долния.
Първият разказа набързо събитията от последния час. Вторият само кимаше с глава, но не каза нищо. След няколко минути пристигна и третият.
- Какво ще правим с лодката? - поинтересува се слабият.
- Аз ще скоча във водата и ще я довлека - предложи белязаният.
- Изключено - възрази първият. - Аз скочих преди малко и щях да се удавя. Една секунда след като си във водата вече ще си на четири-пет метра надолу.
В този момент лодката се килна. Невидимата сила я придърпа още по-надълбоко. Като малък черен айсберг, само една педя от върха й се подаваше над водата. Момчето с шапката и спътниците му събраха въдиците си.
- Пич, като извадите лодката, откачете блесната и я оставете на зелената кола горе на коларския път. Много е скъпа.
- Добре - кимна слабият.
След като групата рибари се отдалечи, той сподели:
- Остава само да се надяваме лодката да се откачи и да я извадим надолу по брега.
- Абе дай да скоча и ще я извадя - наежи се отново вторият.
- Ти не я гледай водата, че е една такава равна. Под повърхността не е същото като отгоре - отбеляза третият. - Безсмислено е да се рискува още веднъж. Достатъчно за днес.
Гигантският воден питон, успял да преглътне останалата част, засмука и последните десет сантиметра от пленения плавателен съд. Лодката изчезна. Тримата приятели се отправиха унило към паркирания на коларския път автомобил.
- Какво ще правим? - попита белязаният.
- Имаме две възможности - да опънем палатката тук, на брега или да се прибираме. Така и така сме дошли, аз предлагам да останем - каза силният.
- Аз съм за - подкрепи слабият.
- Добре. Ние ще отидем да пренесем храната, палатката и чувалите, а ти иди да попиташ хората при прага дали някой има запалка за огъня - нареди вторият.
Първият се преоблече, взе връхна дреха и се отправи нагоре. За пръв път студената водна прегръдка го отпусна и той престана да се тресе. Почувства смазваща умора. Ръцете му провиснаха все едно ръкавите на блузата му бяха празни. Краката се тътреха. Когато стигна до прага, слънцето залязваше между листата на смокинята. Безименните бели птици бяха отлетели. Човека, който лежеше под нея, също го нямаше. Реката течеше спокойна, величествена, неумолима. Прагът изглеждаше гладък и безопасен. След като взе запалка от пушещите на пейката, първият се върна при другите. Тримата спътници мълчаливо разпънаха палатката, прибраха храната и багажа вътре и запалиха огън. Бивакът бе разположен на няколко метра от водата, точно където преди това последните сантиметри от лодката бяха изчезнали в мастилените талази.
Третият извади три пластмасови чинийки и разпредели салата от зеле в тях. След това взе парче ламарина и го постави върху тлеещите въглени. На нажежения метал зацвърчаха две пилешки пържоли, свински ребра и наденица. Пет-шест картофа тлееха, заровени в жарта. Лютеница с боб и печен патладжан изникнаха до чинийките със салата. Три малки чашки се напълниха с ракия. Символичен жест за наздраве хвърли сянка върху тлеещия огън.
Нагоре по реката изчезваха последните светулки на отиващия си ден. Тримата приятели стояха умислено около огъня, който мъждукаше с мека, примамлива светлина. След няколко минути картофите, черни като въглени, оцветиха белите пластмасови съдове. За разлика от прегорената им кора, сърцевината им бе мека и сладка. Звезди изскочиха в черното небе като искри от огниво, но неусетно загаснаха една по една. Огънят изсъска.
- Започва да вали - съобщи силният. - Да приберем всичко в палатката.
След няколко минути храната и дрехите бяха на сухо. Облаците пламнаха. Чу се тътен. Реката закипя. Небето се отвори и бесен вятър запокити заблудените капки срещу барабанената повърхност на реката. Дъждът сякаш заваля нагоре. Тримата се прибраха.
- Май е време за лягане? - попита третият.
След минута всеки бе в спалния си чувал. Дъждът се блъскаше бясно срещу опънатия плат на палатката. През двадесетина секунди стените светваха, а тежък гръм разтърсваше земята веднага след това.
- Дошла е да ме прибере - едва доловимо прошепна слабият. - Днес няма да си отиде преди да ме вземе.
Скоро белязаният задиша тежко, а силният захърка. Само първият се тресеше в спалния чувал и тананикаше през зъби:

„Там дето буки сплитат върхари, там дето вятър ечи,
тръгнали с мъка двама другари, третият в кърви лежи.“

Докато другите не трепнаха цяла вечер, слабият се мяташе в чувала и бълнуваше. На няколко пъти си подава главата извън палатката да провери дали нивото на водата не се е вдигнало достатъчно, за да довърши това, което циментовият праг не бе успял. Когато отвори очи сутринта, втория и третия ги нямаше. Обу се и излезе от палатката. Силният бе хвърлил въдица в притока, а белязаният носеше храната и дрехите към колата.
- Рибата не кълве - съобщи третият. - Предлагам ви аз да се върна до моста с колата, а вие да дойдете пеша по брега, за да проверите дали лодката не е изплувала някъде.
Другите се съгласиха. Слънцето се издигна на хоризонта. Повея топъл вятър. Вторият тръгна напред, а първият го последва с въдица в ръка. Хвърли я на няколко места, но риба нямаше. След няколкостотин метра водата отново заклокочи. Брегът се издигна. Залаяха кучета. Появиха се постройки. Слабият ги заобиколи с въдица в ръка. Стигна до моста. Колата беше паркирана встрани. В нея нямаше никого.
Спусна се под моста. Реката гърмеше между камъните. Две от колоните на циментовия гигант, които не бяха залети от вода, бяха обсипани с графити. Славянски и латински букви се редуваха в незнайни смислени и безсмислени комбинации. На едната колона с големи черни ръкописни букви бе изписано „Защото ме е страх“. На другата слабият различи неразбираемото Deus ex machinа в алени печатни.
Слънцето грееше все така спокойно и милваше с лъчите си зеления килим на Тракийската низина. Двете безименни бели птици се вдигнаха от близкия клон. Към тях се присъедини и трета, след което ятото се отправи надолу по течението, където реката неуморно лъкатушеше към Турция, Гърция и необятните води на Бяло море.

___________________
* Заглавието е взаимствано от Джером К. Джером - "Трима души в една лодка (без да става дума за кучето)".