автор: Milvushina

Доживяхме: продължение от Мечтата на Оног (12)


Досега в "Мечтата на Оног": Оног и Корнелиус научават, че над алхимичката Валора тегле тежко проклятие. Единствен Оног не е подвластен на него.


За няколко седмици работата по голема остана на заден план. През това време основното, което занимаваше магьосника и чирака му, беше проклятието на алхимичката. Корнелиус обърнаха към Магическия съвет, разказа за откритието си и поиска съдействие. В началото на есента тримата с Оног и Валора се събраха в кулата ѝ на съвет.
- Както ти е известно, проклятията използват некромантия и затова са забранени. Според Съвета колкото по-малко се знае за тях, толкова по-сигурно. Позволиха ми да заема една рядка книга от съкровищницата, от които успяхме да научим малко повече. За магьосника е трудно и много опасно да хвърли проклятие. Ако и най-дребната подробност се обърка, той може да заплати с живота си. Заклинателят трябва да разполага с лична вещ на жертвата като дреха, обувка или кичур коса. Мисля, че за да хвърли толкова могъщо проклятие, си му била нужна самата ти. Затова те е упоил и го е написал върху теб.
Валора направи кисела гримаса.
- Не ми се слуша как го е направил! Искам да знам как ще го развалим!
- Новините не са добри –каза Корнелиус. – Първо проучих възможностите да противодействам на заклинанието с магия. Нямаше да го сваля, но поне щеше да върнеш стария си облик. Направих няколко опита на ръба на възможностите си, но те се провалиха до един, защото е необходимо да те виждам, за да подейства магията. Ето защо единственият начин да те освободим от проклятието е като го развалим. Тъй като не можем да изгорим текста му, това означава, че единствен Гаргасон може да го оттегли по собствена воля.
- А ако той умре?
- Тогава възможността сам да го развали отпада – каза мрачно Оног.
- Какво означава това? – гневно размаха юмрук алхимичка. Очите ѝ пръскаха огнени искри. – Искате да кажете, че съдбата ми зависи от дълголетието на този противен старец?
Смутени, магьосникът и чиракът му тактично замълчаха. Валора изпъшка.
- На всяка цена трябва да успееш с еликсира на живота.
- Гаргасон от години – по-скоро от десетилетия – се опитва да открие формулата, но без особен успех. Как да направя това съвсем сама?
- Не си сама. Аз... ние сме на твоя страна – каза тихо Оног.
На устните на Валора цъфна непринудена усмивка. Сърцето на полуорка се стопли.
- Все пак не си губих времето! – продължи по-делово алхимичката. – Алхимията е като везна – от двете страни трябва да има еднаква тежест, за да сме в баланс. Вечността не може да бъде измерена. Формулите ясно показват, че е невъзможно глътка от еликсир на живота да те дари с безсмъртие. Дори начинаещ от Академията би стигнал до същия извод! Ето защо решението е да се намери отвара, която удължава живота и може да се пие многократно. Всеки месец по глътка и така векове наред... нали разбирате?
Оног и Корнелиус кимнаха.
- Можеш ли да направиш такъв еликсир?
- Може би. Ще бъде трудно, но не и невъзможно. Ще отнеме време. Не се наемам със срок.
Магьосникът замислено загледа завесата, зад която седеше Валора.
- “Великите дела искат велики жертви”. Нали така пишеше на входа на Главна лаборатория?
- Бил си в Академията?
- Веднъж. Беше преди много години. Уговорката ни е в сила, Валора. Можеш да останеш в кулата докато проклятието не бъде развалено. Ще ти помогна да се свържеш с Академията, ако ти е нужно нещо.
- Длъжница съм ти, Корнелиус.
Той махна небрежно с ръка.
- Моля. Всичко в името на успеха, нали? – Магьосникът се надигна от стола си и отвори тайния проход към работната кула. – Когато отбележиш напредък, дори да е малък, ще говорим отново. Ние също ще се връщаме към работа. Хайде, Оног.
- До скоро, Валора – каза полуоркът и последва Корнелиус.
- До скоро.
Когато вратата зад тях се затвори, Оног ускори крачка, за да настигне магьосника.
- Маестро?
- Какво има?
- Става дума за Валора. – Той нервно облиза устни. – Може би тя… ами…
Магьосникът се спря на място, изгледа изпитателно чирака си, но не каза нищо.
- Искам… имам желание… ами… да предложа на Валора да ѝ помагам.
- Ти си магьосник, а не алхимик, Оног. Забрави ли?
- Не, маестро. Не съм забравил. Може би няма да направя много, но все ще науча нещо от нея. – Полуоркът се поколеба, но продължи: –Маестро, вече от години съм тук в кулата. Напускам я само за да отидем заедно до града, при това рядко и за кратко. Познавам всяка стена тук, всеки ъгъл, всеки прозорец като собствената си длан. Розина и Хана са мили с мен, но… Напоследък често си мисля за родния си дом. Липсва ми милата усмивка на Амелия, жената на ковача, която ме научи да чета и пиша. Майка ми също, макар да беше много строга с мен. Дори намусените ми съселяни ми липсват. - Той замълча за момент. – Ако миенето на епруветки и саденето на билки ще прогони самотата, нека така да е.
- Ти сам решаваш как да прекарваш свободното си време, Оног. Помни, обаче, че магията и голема винаги са на първо място. Когато го завършим, ще те направя калфа. Разбрахме ли се?
Лицето на полуорка светна.
- Благодаря, маестро! Няма да ви разочаровам.
- По-добре недей, момче. А сега се хващай на работа.

***
Оног удържа на обещанието си и през следващата година се труди усилено. Бавно, но сигурно полуоркът напредна със заклинанията. С много удърдие той извая до съвършенство главата, торса и крайниците на голема. С всяко докосване до металния човек усещаше, че му отвръща магия и успехът е близо. След години упорита работа най-накрая щяха да видят творението си завършено. Една зимна сутрин, докато навън се вихреше страховита снежна буря, магьосникът и чиракът сглобиха заедно всички части и ги споиха здраво с магия. Нищо не се получи. Въпреки че бяха проверили един по един сложните механизми в тялото му, големът не помръдваше. Корнелиус го обикаляше бесен, викаше, блъскаше го с вълни от заклинания, но нямаше полза. В края на деня той ритна от яд металния човек, изруга от болката в крака си и на излизане тръшна вратата след себе си.
Оног остана сам в работната кула. Огънят във фенерите беше угаснал. Той ги запали отново, седна срещу голема и се умисли. Прехвърли на ум всеки детайл отново и отново. Никъде не бяха сбъркали, защо тогава не работеше? Той въздъхна тежко и се впери в безжизнените стъклени очи на масата пред себе си. Нямаше смисъл да се убеждава, че всичко е наред. Ако не пропускаше нищо, сега нямаше да е сам и унил в работилницата, а щеше да придружава Корнелиус пред Магическия съвет. Магьосникът му бе обещал да го направи калфа. Оног нямаше намерение да напуска кулата, но душата му се стопляше от мисълта за повече свобода. Сега този дългоочакван миг се отлагаше неопределено във времето.
Полуоркът остана там до сутринта, но Корнелиус така и не се появи на следващия ден, нито на по-следващия. Обезпокоен, Оног го потърси, но магьосникът се беше заключил в стаята си и не желаеше да се покаже. Провикна се на чирака си да се занимава с каквото иска, но само да го остави на мира. Оног не посмя да го безпокои повече и се върна в работната кула. От дълго време мечтаеше за почивка, но сега, когато най-сетне разполагаше със свободно време, не го свърташе на едно място. Цяла седмица броди като сянка, а щом видеха свъсеното му лице, Хана и Розина го избягваха от разстояние. Една късна вечер стъпките му го отведоха до кулата на алхимичката. Застанал на прага Оног се поколеба, но все пак похлопа на вратата ѝ. Валора го пусна да влезе, а той седна тежко на единственото свободно столче.
- Отдавна не си идвал – отбеляза тя докато счукваше парче кристал на ситен прах.
- Така е.
Алхимичката хвърли поглед през рамо и спря работа.
- Какво ще кажеш за чаша ароматен чай в мразовития следобед?
Оног кимна. Валора запари билките, прецеди сместта и добави няколко лъжички захар. Наля по равно на двама им и му подаде едната чаша.
- Сега вече ще ми кажеш ли защо си провесил нос така?
- Нали знаеш, че с Корнелиус работим по нещо от много време?
- Вашият метален човек.
- Да. Направихме всичко съвсем точно, но не се получава. Трябваше да е като жив, а сега е само безполезна купчина желязо. Всичките ни усилия са напразни!
Валора го премери с поглед.
- Какво? Не си се отказал, нали?
Той бавно поклати глава:
- Не съм. Корнелиус е бесен. Остави ме сам и …
- Пийни от чая. Ще се почувстваш по-добре. Сложила съм коренче от дилянка и лист мента за ободряване. Та! Корнелиус те е оставил. И сега какво?
Оног сви рамене безпомощно.
- Слушай, защо не ми го покажеш? Вашия голем. Може на мен пък да ми хрумне нещо.
- Не може! Той е магически! Ще си изпатя, ако покажа чертежите на някого.
- Щом големът ви не работи, значи вашите чертежи и пет пари не струват – подхвърли Валора.
Оног погледна плахо към алхимичката. Тя се усмихваше, а в очите ѝ танцуваше игриво пламъче.
- Аз също не бележа успех с еликсира. Хайде, имам нужда да се разсея с нещо! Покажи ми ги!
- Ако изнеса схемите или голема извън работната кула, Корнелиус ще ме одере жив.
- Как ще разбере? Та той не ме вижда. Не помниш ли?
Полуоркът се бореше със себе си. Валора разбра, че е на път да отстъпи:
- Ще бъде едно малко приключение! Ако не рискуваш, не печелиш.
- Добре, добре! Ще ти ги покажа. Моля те не казвай за това на никого, особено на маестрото! Ако научи, ще ме увеси с главата надолу от прозореца ти.
- Разчитай на мен. Знам го колко е докачлив магьосникът – успокои го Валора. – Добре, сега ме води.
Двамата използваха тайния проход до работната кула. Полуоркът остави Валора в хранилището и ѝ донесе всички чертежи, както и тежката метална глава. Оног беше готов да ѝ разкаже всичко стъпка по стъпка, но Валора му направи знак да замълчи. След като разгледа документите внимателно, тя го засипа с куп въпроси. Двамата останаха заедно чак до другата сутрин. На зазоряване алхимичка започна да се прозява широко.
- Стига толкова за днес – каза тя. – Утре ще се върнем. Искам първо да направя някои пресмятания и чак после ще говорим.
Вярна на думата си, Валора прекара няколко поредни вечери сред купчината чертежи, потънала в размисъл. Към края на седмицата тя извика Оног:
- Искам да ми покажеш голема.
- Защо ти е? Нали имаш главата. Тя е най-важна.
- Трябва да го видя целия.
- Той се намира в работилницата. Не мога да те пусна там! Магьосникът не пуска вътре дори Хана!
- Искам да ти помогна, Оног. Убедена съм, че знам защо металният ви човек не може да се съживи. Е, имаш ли ми доверие или не?
Той вдигна очи и погледите им се срещнаха. Валора го гледаше самоуверено и чакаше отговора му. Оног трябваше да признае пред себе си, че ѝ се възхищава за куража и бързия ѝ ум.
- Вярвам ти – кимна накрая той. – Но поне затвори очи, за да не виждаш пътя към работилницата.
Оног отвори прохода през библиотеката и се върна за Валора.
- Ела с мен – каза полуоркът, а на ум добави: – И дано не съжалявам.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ