автор: iszaard

Светът се е свил до чаша ледено фрапе. Ако си отвън и ти е горещо - колко освежаващо. Но ако си вътре в това кафе повече от пет минути не е толкова забавно. А животът, уви, не е и петминутно забавление върху Виенско колело, макар че по други признаци двете изживявания си приличат.
Все по-често си спомням как възприемах нещата когато бях дете. Може да се каже, че се потапям в това състояние съвсем целенасочено. Тогава обичах да измислям игри и естествено увличах другите малчугани в този въображаем, но и съвсем реален, докато бяхме в него свят, в който всеки съзнателно влизаше в роля - на крал, кралица, паж, куриер, лекар и прочие. Особено добре си спомням колко се впечатлих, когато една моя приятелка ме запозна с топката Барбара, която след това почти неизменно беше част от нашата компания. През годините последваха състезания по мятане на ножки с момчетата, върху разчертани предварително квадрати, най-често в междучасията, или направо върху дърветата, които, както добре си спомням, не бяха пощадени и от нашите писания - вълненията на едни едва осъзнаващи себе си сърца. Първите влюбвания, приятелски свади, общите ни интереси към природата, например към дъждовните червеи и пеперудите. И какво ли още не.
Изобщо детството е една вълшебна територия. В нея всичко пожелано автоматично се превръща във факт. Дървената пръчка със сигурност е кон или меч, кърпата на мама се превръща в шлейф на бална рокля, фигурите в кутията за шах може и да са дребни, но погледнати от друг ъгъл са едни съвършени рицари, летният дъжд със сигурност спира когато искаш това, а изпаренията на мокрия паваж под босите крака предизвикват едно усещане толкова близко до летенето, че на никой не му е нужно непременно да се превръща в птица.
Едно дете може всичко, което пожелае и вярва без остатък в това. Детето не познава думичките "не" или "не мога", за него целият свят е една възможност да играе, да бъде всичко това, което му е интересно да бъде, при това с ясното съзнание за раздвоението - то си остава неизменно, то си е то, но е и образът, в който се е вмъкнало за няколко минути или час, а защо не и за години. И този тънък усет за разликата между същина и театрален образ обикновено с не малко усилия бива изтръгнат от възрастните, за да бъде детето "социализирано", приведено в един приличен вид, т.е. то е подтиквано да заприлича на всички онези, които наричат себе си хора. А после, много по-късно зрелият човек трябва да положи усилия за да си спомни това детство, но не с неговите събития, със случките и нещата, които са му били любими тогава, а начинът по който ги е възприемал, чувствата, които са вълнували неговото уж малко, но всъщност безгранично същество, което може би дори е умеело да говори на много различни езици, с риск да изуми не на шега околните.
Детството е нещо, което със сигурност не би могло да се вмести в чаша ледено фрапе. Време, в което въртенето върху Виенското колело трае точно пет минути и след това бива забравяно твърде бързо в последващите занимания, все по-вълнуващи и интересни, все по-увличащи в способността и свободата да се направи избор, но избор в огромна степен безпристрастен и непривързан към нищо определено. Едно докосване, което е важно само и единствено за самото себе си, макар че понякога, ако детето го пожелае, може да трае и няколко години.
Ако можехме да си върнем точно това състояние на съзнанието, убедено, че няма невъзможни неща, щяхме някоя сутрин да проследим по-внимателно времето до пълното събуждане и да осъзнаем, че ние сме нещо много повече от съществото, което се е събудило, да почувстваме със сърцето си колко малки са размерите на схлупеното небе над нас, както и на всички неща, които наричаме свой живот. Тогава може би щяхме да усетим онзи специфичен гъдел по устните, предизвикан сякаш от опит да свирим с първия ни попаднал пред очите гребен или пък на откъснато листо и да посрещнем новия ден с възможно най-широката, по детски сияеща усмивка.